Чарлз Буковски - Всичко на масата

Така ли става наистина?

Паднах на едно коляно. Чух, че някъде в небето над нас минава самолет. Искаше ми се да съм в него. Усетих, че нещо тече по устата и брадичката ми… беше топлата кръв, която се стичаше от разбития ми нос.

— Остави го, Джими, готов е…

Аз вдигнах очи към Нюхол.

— Майка ти лапа курове — осведомих го.

— ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Нюхол ми се нахвърли, преди да успея да се изправя съвсем. Сграбчи ме за гърлото и двамата се затъркаляхме по паркинга, докато не се озовахме под един додж. Чух, че главата му се блъсна в нещо. Не знаех в какво, но чух звука. Стана доста бързо и останалите не го осъзнаха така ясно, както аз.

Изправих се и Нюхол също се изправи.

— Ще те убия — повтори той.

И премина в атака. Този път изобщо не беше толкова страшно. Продължаваше да удря със същата ярост, но нещо му липсваше. Беше по-слаб. Когато ме удряше, вече не виждах цветни мълнии, а небето, паркираните коли, лицата на приятелите му и самия него. Винаги се палех бавно. Нюхол продължаваше да се опитва, но определено беше изнемощял. А аз пък бях с малките си ръце, бях благословен с малките си тъпи ръчички, които не ставаха за оръжие.

Бяха усилни години — време, пълно с желание и нужда за живот, но без възможностите за това.

Забих един силен десен в корема му и чух как изохка, затова го сграбчих зад врата с лявата си ръка и му забих още един десен в корема. После го бутнах назад и му забих два прави, раз-два, право в изваяното личице. Този път го гледах в очите и чувството беше страхотно. Давах му нещо, което никога не беше усещал преди. Беше изплашен. Беше изпаднал в ужас, защото не знаеше как да понесе поражението. Реших да го довърша бавно.

После обаче някой ме фрасна отзад по главата. Беше добър, мощен удар. Обърнах се да видя какво става.

Зад мен стоеше червенокосият му приятел, Кал Евънс.

Посочих го с пръст и се развиках:

— Я не ме удряй, бе! Ще ви пребия всичките, но един по един! Веднага щом свърша с този, ти си следващият!

Не беше много трудно да довърша Джими. Дори пробвах няколко по-засукани хватки. Вкарах му няколко прави, повъртях се около него и чак тогава пристъпих на близка дистанция и започнах да го бъхтя както трябва. Той поемаше ударите доста добре и по едно време дори си помислих, че няма да успея да го довърша съвсем, но после той изведнъж ме погледна със странно изражение сякаш искаше да ми каже, „Слушай, може би трябва да станем приятели и да седнем да изпием по няколко бири.“ После падна.

Приятелите му го наобиколиха, вдигнаха го и го изправиха на крака, като му говореха, за да се свести:

— Ей, Джим, добре ли си?

— Какво ти направи това копеле, Джим? Само кажи и ще го убием на място, Джим!

— Заведете ме вкъщи — рече Джим.

Проследих ги с поглед, докато слизаха по стълбите, като го носеха на ръце, а едно от момчетата носеше ризата и потника му…

Слязох долу да си взема количката. Джъстин Филипс ме чакаше.

— Мислех, че няма да се върнеш жив — каза той и се усмихна презрително.

— Ти не се сближавай много с помощния персонал — препоръчах му аз.

После затиках количката обратно. Лицето и дрехите ми изглеждаха доста зле. Отидох до асансьора и натиснах копчето. Албиносът пристигна, без да бърза особено. Вратите се отвориха.

— Чухме вече — каза той. — Изглежда, ти си новият световен шампион тежка категория.

На местата, където никога не се случва нищо особено, новините пътуват най-бързо.

Чакаше ме и Ферис с отрязаното си ухо.

— Не е разрешено да се отлъчваш и да пребиваш клиентите.

— Беше само един клиент.

— Откъде да знаем, че няма да се захванеш и с другите?

— Този пръв започна.

— Това не ни интересува. Няма значение какво е станало. Важното е, че ти не си се държал професионално.

— Ами чека със заплатата?

— Ще го получиш по пощата.

— Ами добре тогава…

— Чакай, дай ми ключа от гардеробчето си.

Извадих ключодържателя си, на който имаше още само един ключ, извадих ключа от гардеробчето и го върнах на Ферис.

После отидох до служебния вход и отворих вратата. Беше тежка стоманена врата, която се отваряше трудно. Когато се отмести и в склада нахлу слънчевата светлина, аз се обърнах и помахах на Ферис. Той не отговори. Просто продължи да ме гледа. После вратата се затвори и го скри от поглед. Не знам защо, но той ми беше симпатичен.

— И какво, значи не можа да останеш на работа дори една седмица?

Вечеряхме спагети с кюфтета. Моите проблеми винаги се обсъждаха на вечеря. Времето за вечеря почти винаги беше най-неприятният момент от деня.