Чарлз Буковски - Всичко на масата

Наляха следващия рунд. Точно в този момент вратата с трясък се отвори и в кухнята нахълта едно едро, хубаво момче на около двайсет и две години.

— Мамка му, Хари — каза то, — скрий ме някъде! Току-що обрах една бензиностанция!

— Колата ми е в гаража — отвърна Хари. — Легни на пода между седалките и не мърдай!

Изпихме си чашите. Наляха следващия рунд. Появи се втора бутилка. Осемнайсетте долара си стояха в средата на масата. Всички се държахме, с изключение на Лейна. Щеше да отиде доста уиски, докато се разбере кой печели.

— Ей — обърнах се към Хари. — Няма ли да свърши пиенето?

— Лейна, покажи му…

Лейна отвори няколко шкафа. В тях се виждаха безброй бутилки уиски от една и съща марка, наредени една до друга. Приличаха на плячката от обир на камион и най-вероятно си бяха точно това. А в кухнята се бяха събрали членовете на бандата: Хари, Лейна, Пръдльо, Маршбърд, Елис, Кучето и Касапина, може би и Бекър, а най-вероятно и момчето, което в момента се криеше на пода в колата на Хари. Почувствах се горд, че пия с толкова изтъкнати граждани на Лос Анджелис. Бекър не само умееше да пише, но и познаваше когото трябва. Смятах да посветя първия си роман на Робърт Бекър. И щеше да бъде по-добър роман от „За времето и реката“.

Хари продължи да пълни чашите, а ние продължихме да ги изпиваме. Кухнята посиня от цигарен дим.

Маршбърд отпадна пръв. Имаше много голям нос и когато започна да клати глава — „Стига ми толкова, стига ми толкова“, — сред синия цигарен дим се виждаше само дългият му нос, който се поклащаше отрицателно.

После се отказа Елис. Гърдите му бяха много космати, но очевидно не беше достатъчно печен.

След това дойде ред на Кучето. Той изведнъж скочи, изтича до кенефа и повърна. Когато го чу, Хари също реши, че това е добра идея, скочи и повърна в мивката.

Така останахме аз, Бекър, Пръдльо и Касапина.

Следващият беше Бекър. В един момент той скръсти ръце на масата, главата му тупна върху тях и не помръдна повече.

— Толкова е рано — отбелязах аз. — Аз обикновено пия до изгрев-слънце.

— Да бе — каза Касапина. — И сереш в кофа, нали?

— Аха. И лайната ми приличат на главата ти.

Касапина се изправи:

— Ей, кучи сине! Ще те пребия!

Той замахна към мен над масата, не улучи и събори бутилката. Лейна взе парцал и почисти. Хари отвори друга бутилка.

— Сядай, Каспър, иначе изгаряш от играта — каза му той.

После отново напълни чашите. Изпихме ги.

Тогава Касапина се изправи, отиде до задната врата, отвори я и погледна навън в нощта.

— Ей, Каспър, какво правиш бе? — попита Пръдльо.

— Проверявам дали е пълнолуние.

— И какво?

Никой не отговори. Чухме как Касапина падна през вратата, изтърколи се по стълбите и тупна в храстите. Решихме да не го вдигаме.

Така останахме само аз и Пръдльо.

— Никога не съм виждал някой да побеждава Пръдльо — рече Хари.

Лейна току-що беше сложила Гобълс да си легне. Върна се в кухнята и каза:

— Боже, навсякъде има трупове.

— Наливай, Хари — подканих го аз.

Хари напълни чашата на Пръдльо, а после и моята. Бях абсолютно сигурен, че няма начин да изпия и нея. Затова направих единственото, което ми оставаше. Престорих се, че няма проблеми. Сграбчих чашата и я пресуших. Пръдльо ме изгледа продължително.

— Ей-сега се връщам — каза. — Отивам до кенефа.

Зачакахме го да се върне.

— Пръдльо е готин — заявих аз. — Защо му викате Пръдльо? Не е ли гадно?

— Не знам — каза Хари. — Някой просто му лепна този прякор.

— Ами онова момче в колата? Там ли ще стои?

— Поне до утре сутринта.

Почакахме още малко.

— Мисля, че трябва да проверим какво става — обади се Хари.

Отворихме вратата на банята. Пръдльо сякаш го нямаше. После го видяхме. Беше паднал във ваната. Краката му стърчаха над ръба. Очите му бяха затворени, той лежеше вътре и не мърдаше. Върнахме се на масата.

— Парите са твои — каза Хари.

— Не искаш ли да платя част от уискито?

— Забрави.

— Честно?

— Да, разбира се.

Събрах парите и ги прибрах в предния си десен джоб. После погледнах чашата на Пръдльо.

— Да не го хабим, а? — предложих.

— Какво, ще го изпиеш ли сега? — попита Лейна.

— Защо не? Едно за преди път… — И го обърнах. — Добре, ще се видим пак, беше страхотно!

— Лека нощ, Ханк…

Излязох през задната врата, като прескочих тялото на Касапина. Намерих алеята и свърнах наляво. Тръгнах натам, докато не видях един зелен седан „Шевролет“. Докато го приближавах, малко залитнах. Хванах се за задната врата, за да не падна. Проклетата врата обаче беше отключена и се отвори, като ме събори настрани. Паднах здравата и си ожулих на тротоара левия лакът. Наистина имаше пълнолуние. Уискито ме беше ударило изведнъж. Имах чувството, че няма да мога да стана. Но трябваше. Нали уж бях яко копеле. Надигнах се, блъснах се в полуотворената врата на колата, хванах се за нея и се задържах. После я сграбчих отвътре с другата ръка, за да остана на крака. Успях да се примъкна на задната седалка и седнах. Поседях малко. После започнах да повръщам. Здравата. Не спрях да повръщам, докато не оповръщах цялата кола. Сетне поседях още малко. След това успях да изляза от колата. Главата ми вече не се въртеше толкова. Извадих носната си кърпа и избърсах повръщаното от панталона и обувките си, доколкото можах. Затворих вратата на колата и пак тръгнах по алеята. Трябваше да намеря трамвай W. Просто трябваше.