Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Ако кръстосате кобила за оран с жребец за състезания, ще получите потомство, което нито е бързо, нито е силно! Новата висша раса може да се роди само от планираното създаване на поколение!

— Няма добри или лоши войни. Единствената лоша война е онази, която губиш. Всички войни са водени в името на така нареченото добро, и от двете страни. Но само каузата на победителя остава в историята като благородна кауза. Няма значение кой е прав и кой не, важното е кой има по-добрите генерали и по-силната армия!

Адски се забавлявах. Можех да си измислям каквото си поискам.

Естествено, с тези изказвания прогресивно намалявах шансовете си пред момичетата. Но аз и бездруго не бях в добра стартова позиция. Реших, че с идиотските си речи накрая ще остана съвсем сам в целия колеж, но не беше точно така. Някакви хора ме бяха слушали. Един ден, докато отивах на упражнение по съвременна политика, чух някой да върви зад мен. Винаги съм мразел някой да върви зад мен, особено наблизо. Затова се обърнах, без да спирам. Беше председателят на студентския съвет, Бойд Тейлър. Много беше популярен сред студентите — единственият в историята на колежа, който беше преизбран за втори мандат.

— Ей, Чинаски, може ли да поговорим?

Бойд никога не ми беше харесвал, защото беше типичният американски хубавец с гарантирано бъдеще — винаги облечен както трябва, спокоен и уверен, с идеално поддържани черни мустачки. Нямах никаква представа с какво толкова се харесва на студентите. Той тръгна с мен.

— Бойд, не мислиш ли, че ако те видят с мен, ще си навредиш на репутацията?

— Нека аз да се тревожа по въпроса.

— Добре. Какво искаш?

— Чинаски, ще си остане между нас, ясно?

— Естествено.

— Виж, честно казано, аз не вярвам в това, което защитават хора като теб и в това, което се опитвате да постигнете.

— И какво?

— Но искам да ти кажа, че ако спечелите тук и в Европа, ще премина на ваша страна.

Невярващо го погледнах и се разкикотих.

Той остана на алеята, а аз продължих. Никога не вярвай на човек с идеално поддържани мустачки…

Бяха ме слушали и други хора. Когато излязох от упражнението по съвременна политология, отвън ме чакаха Плешко и някакъв тип, който беше метър и шейсет висок и метър и трийсет широк. Изглежда, нямаше врат, а главата му беше кръгла като топка, с малки ушички, късо подстригана коса, кръгли свински очички и миниатюрна, влажна и кръгла уста.

Веднага разбрах, че е луд. Пълна откачалка.

— ЕЙ, ХАНК! — изрева Плешко.

Отидох при тях.

— Мислех, че вече не си говорим, Лакрос.

— О, не! Можем да направим страхотни неща заедно!

А така. Значи и Плешко бил от нашите!

Защо теорията за чистата висша раса привличаше само умствени и физически инвалиди?

— Запознай се с Игор Стирнов.

Протегнах ръка. Той я стисна с всичка сила. Доста ме заболя.

— Пусни ме — казах му аз. — Иначе ще ти откъсна главата, нищо че нямаш врат!

Игор ме пусна:

— Не вярвам на хора, които се ръкуват като мекотели. Защо не стискаш?

— Днес нещо нямам сила. На закуска ми изгориха филийката, а на обяд си разлях шоколадовото млекце, без да искам.

Игор се обърна към Плешко:

— Какъв му е проблемът на тоя?

— Не се притеснявай. Той така си говори.

Игор отново ме погледна:

— Дядо ми беше белогвардеец. По време на революцията червените го убиха. Трябва да им го върна тъпкано!

— Ясно — казах аз.

После към нас се приближи и още един студент.

— Ей, Фенстър! — изрева Плешко.

Фенстър дойде при нас. Стиснахме си ръцете. Аз пак го направих като мекотело. Не обичам да се ръкувам с хората. Първото име на Фенстър беше Боб. Щеше да има някаква среща в някаква къща в Глендейл, организирана от Партията на американците за Америка. Фенстър се оказа председателят на студентската организация. Когато си тръгна, Плешко се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Нацисти!

Игор имаше кола и галон ром. Срещнахме се пред къщата на Плешко. Игор пусна бутилката да направи едно кръгче. Питието беше добро, направо изгаряше гърлото. Игор караше колата си като танк, минаваше на червено, без изобщо да обръща внимание на светофарите. Хората натискаха клаксоните и настъпваха спирачките, а той ги заплашваше с черен пистолет-играчка.

— Ей, Игор — каза Плешко. — Покажи на Ханк какъв пистолет имаш.

Игор шофираше. Двамата с Плешко бяхме седнали отзад. Той ми подаде пистолета си да го разгледам.

— Страхотен е — одобри Плешко. — Той го е издялкал от дърво и го е оцветил с черна боя за обувки. Прилича на истински, нали?