Чарлз Буковски - Всичко на масата

След като сервира на Бекър и на лекото момиче, барманът се върна зад тезгяха и дойде при мен.

— Да?

— Нищо.

— Така ли? А какво правиш тук?

— Чакам моя приятел — отвърнах и кимнах към сепарето.

— Щом си седнал, трябва да поръчаш нещо.

— Добре. Искам вода.

Барманът се отдалечи, върна се и ми донесе чаша вода.

Платих му.

Момичето на бара се обърна към него:

— Или го е страх, или е обратен.

Барманът не каза нищо. След малко Бекър му махна и той отиде да им вземе поръчката.

Момичето пак ме погледна:

— Ти защо не си с униформа?

— Не обичам да се обличам като останалите.

— А има ли друга причина?

— Другата причина си е моя работа.

— Майната ти — каза тя.

Барманът се върна.

— Трябва да си поръчаш още нещо.

— Добре — съгласих се аз и му подадох монета от двайсет и пет цента.

Когато излязохме оттам, двамата с Бекър пак тръгнахме по улица „Мейн“.

— Как мина? — попитах.

— Освен за двете питиета, трябваше да платя и за вход. Всичко излезе трийсет и два долара.

— Боже мой, за тези пари мога да пия две седмици.

— Тя ми хвана кура под масата.

— Каза ли нещо?

— Не. Само ми удари една чекия.

— Предпочитам сам да си ударя една чекия и да си спестя трийсет и два долара.

— Но тя беше толкова красива!

— По дяволите, човече, тръгнал съм с някакъв абсолютен идиот!

— Един ден ще опиша всичко това в книга. Ще я сложат в библиотеките: „Бекър“. Нямаме много автори, които започват с „Б“, трябва да се включа да помагам.

— Прекалено много говориш за писане — заявих му аз.

До автогарата намерихме още един бар. В този нямаше проститутки. Вътре бяха само барманът и пет-шест пътници, само мъже. Двамата с Бекър седнахме.

— Аз черпя — каза той.

— Бира „Ийстсайд“, в бутилка.

Бекър поръча две. После ме погледна:

— Хайде бе, стани мъж. Ела в морската пехота.

— Не ми е интересно да ставам мъж.

— Аз пък останах с впечатлението, че постоянно пребиваш някакви хора.

— Това е само за забавление.

— Ела при нас. Ще намериш теми за писане.

— Бекър, има предостатъчно теми за писане.

— Какво ще правиш тогава?

Посочих бутилката, надигнах я и отпих.

— Как ще се оправиш в живота? — попита той.

— Цял живот това ме питат.

— Ами, не знам за теб, но аз смятам да опитам от всичко! Война, жени, пътешествия, брак, деца, пълна програма. Ще си купя кола и ще я разглобя на части! А после пак ще я сглобя! Искам да вникна в нещата, да разбера как действат! Искам да стана кореспондент във Вашингтон. Искам да бъда там, където се случват големите събития!

— Вашингтон е голяма дупка, Бекър.

— Ами жените? Бракът? Децата?

— Глупости.

— Така ли? А ти какво искаш тогава?

— Да се скрия.

— Горкото копеле. Имаш нужда от още една бира.

— Добре.

Донесоха бирата.

Седяхме мълчаливо. Усещах, че Бекър се е отнесъл в мислите си, представя си как ще бъде морски пехотинец, ще стане писател, ще спи с жени. От него сигурно щеше да излезе добър писател. Гореше от ентусиазъм. Сигурно обичаше много неща: ястреба в полет, проклетия океан, пълнолунието, Балзак, мостовете, драматургията, наградата „Пулицър“, пианото, проклетата Библия.

В бара имаше малко радио. Вървеше една популярна песен. После песента изведнъж спря по средата. Водещият каза:

„Току-що получихме извънредно съобщение. Японците са бомбардирали Пърл Харбър. Повтарям: японците току-що са бомбардирали Пърл Харбър. Всички военнослужещи незабавно трябва да се явят в своите гарнизони!“

Спогледахме се. Почти не осъзнавахме какво сме чули.

— Е — каза тихо Бекър. — Това е.

— Довърши си бирата — рекох му аз.

Бекър отпи от бутилката.

— Божичко, ами ако някой тъп кучи син насочи картечница към мен и натисне спусъка?

— Има доста голяма вероятност — отбелязах.

— Ханк…

— Искаш ли да ме изпратиш до базата с автобуса?

— Не мога.

Барманът, четирийсет и пет годишен мъж с шкембе като диня и помътнели очи, дойде при нас и погледна Бекър:

— Е, моряко, май трябва да се връщаш в базата, а!

Това ме вбеси.

— Ей, дебелак, защо не го оставиш да си изпие бирата?

— Разбира се, разбира се… Слушай, моряче, не искаш ли едно питие за сметка на заведението? Не искаш ли едно голямо уиски?

— Не — отвърна Бекър. — Няма нужда, благодаря.

— Стига бе — казах му аз. — Пий, като те черпи. Той е решил, че отиваш на смърт, за да защитаваш неговия бар.

— Добре тогава — съгласи се Бекър. — Давай.

Барманът се обърна към него: