Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Много е злобен твоят приятел…

— Дай му пиенето и млъквай — заявих му аз. Останалите клиенти бяха повели оживен разговор за Пърл Харбър. Преди това дори не се поглеждаха. Но сега се бяха мобилизирали. Племето беше в опасност.

Барманът донесе питието на Бекър. Беше двойно уиски. Той го изпи на един дъх.

— Никога не съм ти го казвал, но аз съм сирак — рече.

— Дявол да го вземе — казах аз.

— Няма ли да дойдеш поне до автогарата?

— Добре.

Станахме и тръгнахме към изхода.

Барманът триеше ръцете си в престилката. Беше я навил на топка и развълнувано я мачкаше в ръце.

— Успех, моряко! — изрева.

Бекър излезе. Аз се спрях на прага и се обърнах към бармана.

— Бил си в Първата световна, а?

— Да, да… — отвърна щастливо той.

Настигнах Бекър. Двамата почти на бегом отидохме до автогарата. Вече бяха започнали да пристигат всякакви военни в униформи. Всички изглеждаха развълнувани. Покрай нас изтича някакъв моряк и изврещя:

— ОТИВАМ ДА УБИЯ НЯКОЙ ЯПОНЕЦ!

Бекър се нареди на опашката. Един от войниците беше с приятелката си. Момичето говореше и плачеше едновременно, прегръщаше го и го целуваше. Горкият Бекър беше само с мен. Аз стоях отстрани и чаках. Опашката беше много дълга. Същият моряк, който се беше разврещял по-рано, дойде при мен:

— Ей, приятел, а ти няма ли да помогнеш? Какво стоиш там? Защо не дойдеш да се запишеш в армията?

Лъхаше на уиски. Имаше лунички и много голям нос.

— Ще си изпуснеш автобуса — казах му аз.

Той се отдалечи към пероните.

— Да еба шибаните японци! — извика.

Бекър най-сетне си получи билета. Изпратих го до автобуса. Той пак се нареди на опашката, този път, за да се качи.

— Някакъв съвет? — попита.

— Не.

Опашката бавно се точеше към автобуса. Момичето плачеше и говореше бързо и тихо на своя войник.

Бекър стигна до вратата. Тупнах го по рамото.

— Ти си най-добрият човек, когото познавам.

— Благодаря ти, Ханк…

— Довиждане…

Излязох от автогарата. Улиците изведнъж се бяха изпълнили. Хората шофираха, без да спазват правилата, минаваха на червено и си крещяха. Върнах се обратно по улица „Мейн“. Америка беше във война. Погледнах в портфейла си: имах един долар. Преброих и дребните монети в джоба си: шейсет и седем цента.

Вървях по улицата. Днес леките момичета щяха да останат без работа. Продължих да вървя и стигнах до игралната зала. Вътре нямаше никого. Само собственикът, кацнал в будката за жетони. Вътре беше тъмно и вонеше на пикня.

Тръгнах по тъмните коридори между игралните автомати. Залата се наричаше „За едно пени“, но всъщност повечето от игрите тръгваха с десет или двайсет и пет цента. Спрях при боксовата машина, която ми беше любимата. В стъклена клетка бяха поставени две малки железни човечета с бутони на брадичката. Имаше и две ръкохватки като на пистолет, и когато натиснеш спусъка, ръцете на твоя боец започваха да нанасят бесни ъперкъти. Можеше и да мърдаш човечето назад-напред и наляво-надясно. Когато успееш да улучиш бутона на брадичката на противниковия играч, той падаше по гръб, в нокаут. Когато бях още малък и Макс Шмелинг нокаутира Джо Луис, бях излязъл тичешком на улицата, за да търся приятелите си, и през цялото време виках: „Ей, Макс Шмелинг нокаутира Джо Луис!“ Но никой не ми отговори, никой не каза нищо, хората просто си продължиха по пътя с наведени глави.

За боксовата игра трябваха двама, а аз не исках да играя със собственика на залата, който беше стар извратеняк. Тогава забелязах едно малко мексиканче, на осем-девет години. То дойде по пътеката при мен. Изглеждаше симпатично, умно мексиканче.

— Ей, малкия!

— Да, господине?

— Искаш ли да поиграем на бокс?

— Без пари?

— Естествено. Аз плащам. Избери си боксьор.

Той обиколи машината от всички страни, като се взираше през стъклото. Изглеждаше много сериозен. Накрая каза:

— Добре, избирам този с червените шорти. Изглежда по-добър.

— Става.

Хлапето застана от едната страна на машината и долепи нос до стъклото. Погледна първо към своя боксьор, а после вдигна поглед към мен.

— Господине, не знаете ли, че започна война?

— Знам.

Стояхме и се гледахме.

— Трябва да пуснете монета — добави хлапето след малко.

— А ти какво правиш тук? — попитах го аз. — Не си ли на училище?

— Днес е неделя.

Пуснах монета от десет цента. Хлапето започна да върти ръчката и да натиска спусъка, аз също. Не беше избрало когото трябва. Лявата ръка на неговия боксьор беше счупена и се вдигаше само до половината. Нямаше как да стигне до бутона на брадичката на моя боксьор. Така хлапето трябваше да разчита само на дясната ръка. Реших да не бързам. Моят боксьор беше със сини шорти. Влизах и излизах от зоната с него, с внезапни финтове. Мексиканчето беше страхотно и не се предаваше. Изобщо се отказа от лявата ръка и натискаше само спусъка за дясната. Изведнъж тръгнах напред за нокаут, като натисках и двата спусъка едновременно. Хлапето не спираше да блъска с дясната ръка на червените шорти. Изведнъж онзи със сините шорти спря. После тупна назад и издрънча.