Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Невероятно!

— Вижте му лицето!

— Вижте му врата!

— Току-що прегледах едно младо момиче с acne vulgaris . Целият й гръб беше на пъпки. Момичето се разплака. Попита ме: „Как ще се омъжа? На гърба ми завинаги ще останат белези. Ще се самоубия!“ А сега вижте този тук! Ако можеше да го види, онова момиче щеше да разбере, че изобщо няма от какво да се оплаква!

„Тъп шибаняк“ — помислих си аз. — Не се ли сещаш, че чувам всичко?

Как изобщо се ставаше доктор? От улицата ли ги събираха?

— Той спи ли?

— Защо да спи?

— Струва ми се прекалено спокоен.

— Не, не мисля, че спи. Спиш ли, момчето ми?

— Да.

Те продължиха да ме разглеждат с горещата бяла лампа.

— Обърни се.

Обърнах се.

— Вижте, има абсцеси дори вътре в устата!

— Добре де, как ще го лекуваме?

— Според мен с електрическа игла…

— Да, разбира се, с електрическа игла.

— С иглата, точно така.

Решението беше единодушно.

На следващия ден отново седнах на зеления метален стол в коридора на болницата и зачаках да ме повикат. Срещу мен имаше един човек, на когото нещо не му беше наред с носа. Носът му беше много червен, много възпален, много дебел и много дълъг и явно не спираше да расте. Виждаше се къде точно е прораснал. Нещо беше раздразнило носа на човека и той просто беше започнал да расте. Загледах се в носа му, после се опитах да не го гледам. Не исках да ме хване, че го гледам, защото знаех как се чувства. Мъжът обаче изглеждаше много спокоен. Беше дебел и седеше толкова отпуснат, сякаш беше заспал.

Първо повикаха него:

— Господин Слийт?

Той малко се премести напред на стола си.

— Слийт? Ричард Слийт?

— Ъ? Да, тук съм…

Стана и тръгна към доктора.

— Как се чувствате днес, господин Слийт?

— Добре… Добре съм…

После влезе след доктора в кабинета.

Един час по-късно повикаха и мен. Влязох след доктора, който отвори някаква втора врата и влезе в друга стая. Беше по-голяма от кабинета за прегледи. Казаха ми да се съблека и да седна на една кушетка. Докторът ме погледна.

— Ти си сериозен случай, а?

— Аха.

Той бучна една плюска на гърба ми.

— Боли ли?

— Аха.

— Е, нека се опитаме да направим малко дренаж.

Чух как включи някаква машина. Машината забръмча. Във въздуха се разнесе миризма на горещо машинно масло.

— Готов ли си? — попита той.

— Аха.

Той заби електрическата игла в гърба ми. Пробиваха ме с дрелка. Болката беше гигантска. Болката изпълни цялата стая. Усетих, че по гърба ми руква кръв. Накрая докторът изтегли иглата.

— А сега още една — каза той.

И пак заби иглата в мен. После я извади и я заби в третата плюска. Междувременно бяха влезли още двама души, стояха и ни гледаха. Сигурно и те бяха доктори. Иглата пак се заби в мен.

— Никога не съм виждал човек така да понася иглата — каза единият от двамата.

— Изобщо не дава признаци, че го боли — съгласи се вторият.

— Момчета, вие защо не ходите да щипете някоя медицинска сестра по гъза? — попитах ги аз.

— Ей, хлапе! Не можеш да ни говориш така!

Иглата пак се заби в мен. Замълчах си.

— Момчето очевидно е много обидено…

— Да, явно.

След тези думи двамата излязоха от стаята.

— Това са двама добри професионалисти — каза моят доктор. — Не е хубаво да ги обиждаш.

— Мълчи и дупчи — наредих му аз.

Той продължи. Иглата съвсем се нажежи, но той не спираше. Надупчи целия ми гръб, после мина на гърдите. После аз легнах и той продължи с врата и лицето.

Влезе една сестра, за да получи инструкции.

— Сега, госпожице Акерман, искам много старателно да направите… дренаж на тези… пустули. Когато избие кръв, продължете да ги изстисквате. Искам да направите пълен дренаж.

— Добре, доктор Грънди.

— След това да мине на ултравиолетово лъчение. За начало по две минути от двете страни…

— Добре, доктор Грънди.

Госпожица Акерман ме заведе в една друга стая. Каза ми да легна на масата, взе една марля и се захвана с първия мехур.

— Боли ли?

— Търпи се.

— Горкото момче…

— Не се притеснявайте. Просто съжалявам, че ви се налага да го правите.

— Горкото момче…

Госпожица Акерман беше първият човек, който проявяваше състрадание към мен. Чувството беше странно. Тя беше дребничка и пълничка, на трийсет и няколко.

— Ходиш ли на училище? — попита.

— Не, освободиха ме.

Госпожица Акерман не спираше да изстисква пъпките, докато ме разпитваше.

— И какво правиш по цял ден?

— Лежа в леглото.