Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Пречисти тялото на момчето ми от дявола! — изпищя майка ми.

— Избави ни от това зло, Господи! — изпищя баба ми.

После вдигна разпятието и го заби в центъра на гърба ми. Усетих, че бликна кръв, отначало топла, после изведнъж по-студена. Обърнах се и седнах в леглото.

— Какво правите бе, мамка му?

— Пробивам дупка, за да може Господ да изгони дявола — обясни баба ми.

— Добре — казах аз. — Искам и двете веднага да се махате оттук. Ясно?

— Дяволът още е в него! — извика баба ми.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ ОТТУК, ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещях аз.

Шокирани и разочаровани, те излязоха и затвориха вратата след себе си.

Отидох в банята, взех малко тоалетна хартия и се опитах да спра кръвта. После погледнах хартията. Беше прогизнала от кръв. Взех още хартия и я притиснах към гърба си за малко. Намерих йод. Опитах да се намажа по гърба. Беше много трудно. Накрая се отказах. И бездруго, кога се е чувало за инфектиран гръб? Човек или продължава да си живее, или умира от това. Онези копелета така и не се научиха да ампутират гърбове.

Върнах се в стаята си, легнах и се завих до брадичката. После погледнах към тавана и започнах да си говоря.

„Добре де, Господи, кажи, че наистина си там. Ти ме докара дотук. Искаш да ме изпиташ. Ами я си представи, че аз искам да изпитам Теб? Я си представи, че кажа, че Те няма? Ти ми даде доста труден изпит с тези родители и тези пъпки. Според мен го взех. Значи съм по-як от Теб. Ако сега слезеш и ми се явиш, ще Ти се изплюя в лицето — ако изобщо имаш лице. И какво, ходиш ли да сереш? Свещеникът така и не отговори на този въпрос. Каза ни да не се съмняваме. В какво да не се съмняваме? Според мен прекалено много се заяждаш с мен и те моля да слезеш и да ми се явиш, за да мога и аз да Те изпитам!“

Зачаках. Нищо не се случи. Чаках Бог. Чаках ли, чаках. Накрая съм заспал.

Никога не спя по гръб. Но когато се събудих, бях по гръб и това ме изненада. Краката ми бяха свити в коленете и одеялото приличаше на планина. И когато погледнах към планината, видях две очи, които ме гледаха. Но очите бяха тъмни, черни, празни… гледаха ме изпод качулка, черна качулка с остър връх, като качулката на ку-клукс-клановец. Тъмните празни очи не се откъсваха от мен и аз не можех да направя нищо. Обхвана ме истински ужас. Помислих си, че това е Бог, но Бог не би трябвало да изглежда по този начин.

Не можех да откъсна очи от това нещо. Не можех да се помръдна. То просто стоеше там и ме гледаше над хълма, който се образуваше от краката ми и одеялото. Исках да се махне. Исках да ме остави на мира. Беше могъщо, черно и заплашително. Сякаш остана цели часове, без да спира да ме гледа…

Накрая си тръгна.

Останах в леглото да помисля.

Не ми се вярваше да е бил Бог. Облечен по този начин. Това би било доста евтин номер.

Било е някаква илюзия, разбира се.

Помислих десет-петнайсет минути, после станах и отидох да взема кафявата кутийка, която баба ми беше подарила много отдавна. Вътре имаше малки хартийки, навити на руло, с цитати от Библията. Всяка хартийка беше в отделно гнездо. Човек трябваше да си зададе въпрос и да изтегли една от хартийките, а на нея трябваше да е написан отговорът. По-рано бях пробвал и нищо не се получаваше. Сега обаче реших пак да опитам. Попитах кафявата кутийка:

— Какво означаваше това? Какво означаваха тези очи?

После извадих една хартийка и я развих. Беше миниатюрно късче твърда бяла хартия. Развих я и прочетох какво пише.

БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ.

Навих хартийката и я прибрах обратно в гнездото й в кафявата кутийка. Не можех да повярвам. Пак си легнах и се замислих. Беше прекалено просто, прекалено директно. Наистина не можех да повярвам. Обмислих да мастурбирам, за да си върна чувството за реалност. Все още не можех да повярвам. Пак станах и започнах да развивам всички хартийки от кафявата кутия една по една. Търсех хартийката, на която пише БОГ ТЕ Е ИЗОСТАВИЛ. Накрая развих всичките. Нямаше нито една, на която да го пише. Прочетох ги всичките и нямаше нито една, на която да пише това. Навих ги една по една и внимателно ги прибрах по гнездата им в кафявата кутийка.

Междувременно положението с пъпките се влошаваше. Возех се на трамвай №7, ходех в поликлиниката на Лос Анджелис и започнах да се влюбвам в госпожица Акерман — медицинската сестра, която ми стискаше пъпките. Тя никога нямаше да разбере, че с всяка нова болка куражът в мен нараства все повече. Въпреки целия ужас на кръвта и гнойта тя винаги беше мила и добра с мен. Любовното ми чувство към нея не беше сексуално. Просто ми се искаше да ме прегърне в своята колосана белота и двамата заедно да напуснем този свят. Но тя така и не го направи. Беше прекалено практична. Просто ми напомняше кога да отида пак.