Чарлз Буковски - Всичко на масата

Пишех нови и нови страници за въздушните боеве на барона — как излиташе, сваляше по три-четири вражески самолета и се връщаше в базата с фокера, от който не беше останало почти нищо. Той се приземяваше рязко, скачаше от самолета още преди да е спрял и тръгваше направо към бара, където вземаше една бутилка и сядаше сам, наливаше си чаша подир чаша и пиеше на екс. Никой не можеше да пие като барона. Останалите стояха край бара и го гледаха. Веднъж един пилот му подвикна: „Какъв ти е проблемът, Химлен? Да не се мислиш за нещо повече от нас?“ Пилотът се казваше Уили Шмид и беше най-едрият и силен мъж в ескадрилата. Баронът обърна питието си на екс, остави чашата на масата, изправи се и бавно тръгна към Уили, който стоеше край бара. Другите пилоти се отдръпнаха.

— За Бога, какво правиш ? — попита Уили, докато баронът се приближаваше към него.

Баронът не отговори, а продължи бавно да крачи към него.

— Господи, бароне, само се майтапех ! Кълна се в майка си! Слушай, бароне… бароне… врагът не е тук ! Бароне!

Баронът замахна с дясната си ръка. Ударът беше толкова бърз, че никой не го видя. Юмрукът му се заби право в лицето на Уили с такава сила, че го преметна над бара със задно салто! Той се заби в огледалото отзад като гюле и бутилките се посипаха на земята. Баронът извади пура, запали я, върна се на масата си, седна и си наля нова чаша. След този случай повече никога не го закачаха. Пилотите отидоха зад бара, за да вдигнат Уили на крака. Лицето му беше цялото в кръв.

Баронът продължи да сваля нови и нови самолети. Сякаш никой не го разбираше и не знаеше нито как е станал толкова умел пилот на фокер, нито как е придобил другите си странни умения. Например как се биеше. Или пък грациозната му походка. Той не спираше. Един път късметът му изневери. Докато летеше обратно към базата, след като беше свалил три съюзнически самолета и се носеше с повреда ниско над вражеските линии, го удари шрапнел. Шрапнелът откъсна дясната му ръка до китката. Въпреки това той успя да кацне с червения си фокер. Оттогава управляваше самолета с желязна ръка на мястото на истинската си дясна ръка. Това не му пречеше да пилотира. А останалите пилоти в бара бяха още по-внимателни отпреди, когато се обръщаха към него.

След това на барона му се случиха много други неща. На два пъти стана така, че се разби в ничията земя, и той всеки път успяваше да допълзи обратно при ескадрилата си, полумъртъв, през бодливата тел, мините и вражеския огън. Много пъти се случваше другарите му да решат, че е загинал. Веднъж го нямаше осем дни и останалите пилоти седяха в бара и си говореха какъв изключителен човек е бил. Но после някой застана на вратата, те вдигнаха очи и видяха барона — с осемдневна брада, изпокъсана и изкаляна униформа, зачервени и блуждаещи очи и желязна ръка, която мътно блестеше на светлината на бара. После баронът отвори уста и каза:

— Дайте ми някакво уиски, мамка му, защото иначе ще сравня този бар със земята!

Вълшебните приключения на барона продължаваха. Половината тетрадка беше пълна с барон фон Химлен. Когато пишех за него, се чувствах добре. Всеки има нужда от компания. Наоколо нямаше никой друг, та трябваше да си измисля един човек и да го направя такъв, какъвто трябва да бъде. Не бяха измислици или лъжи. Другото беше лъжа и измислица: да пропилееш живота си, без да имаш човек като него.

Превръзките помогнаха. Общинската поликлиника в Лос Анджелис най-сетне успя да направи нещо като хората. Плюските се изцедиха. Не изчезнаха, но поне спаднаха малко. После обаче под тях се надигнаха нови. Лекарите пак ме надупчиха и ми сложиха нови превръзки.

Операциите с дрелката сякаш продължаваха безкрайно. Правеха ми наведнъж по трийсет и две, трийсет и шест, трийсет и осем дупки. Вече не се страхувах от нея. Всъщност аз и в началото не се страхувах. Тогава изпитвах гняв. Но после се освободих и от него. Дори не беше примирение, а само някакво отвращение — отвращение и от това, което се беше случило с мен, и от докторите, които не можеха да ми помогнат с нищо. И те, и аз бяхме безпомощни, като единствената разлика беше, че аз бях жертвата. Те можеха да се върнат по домовете си и да ме забравят, докато аз нямаше как да сменя лицето си.

Но в живота ми настъпиха други промени. Баща ми си намери работа. Положи изпит в общинския музей на Лос Анджелис и постъпи там като пазач. Баща ми го биваше да взема изпити. Обичаше математиката и историята. Затова изкара изпита и най-сетне си намери място, където да ходи всяка сутрин. Имаше само три свободни места за пазачи и той беше успял да спечели едното.