Чарлз Буковски - Всичко на масата

Четях по една книга на ден. Скоро прочетох всички книги на Д. Х. Лорънс, които имаха в библиотеката. Библиотекарката започна да ме гледа странно, когато й носех книгите, за да ги запише в картона.

— Как си днес? — питаше ме тя.

Това винаги ми звучеше страхотно. Все едно вече бяхме преспали заедно. Прочетох всички книги на Д. Х. Те ме отведоха при други. Прочетох Х. Д., поетесата. И Хъксли, най-младият от няколкото Хъксли, който беше приятел с Лорънс. Книгите сякаш сами скачаха в ръцете ми. Всяка книга водеше към следващата. Появи се и Дос Пасос. Всъщност не беше чак толкова добър, но беше достатъчно добър. Трилогията му за САЩ ми отне повече от един ден. Драйзър нещо не ми допадна. Шъруд Андерсън обаче ми хареса. А после се появи и Хемингуей. Страхотно! Този човек знаеше как да ниже редовете. Изпитвах чиста радост. Думите му не бяха тъпи, а бяха неща, от които умът започваше да си пее. Ако човек ги прочетеше и се оставеше на магията, можеше да живее без болка, с надежда, независимо от всичко.

Но когато се връщах вкъщи…

— ЗАГАСЯМЕ! — крещеше баща ми.

Вече бях стигнал до руснаците и четях Тургенев и Горки. Правилото на баща ми гласеше, че всички лампи трябва да се загасят в осем вечерта. Искаше да се наспи, за да може на следващия ден да бъде свеж и ефективен на работното си място. Вкъщи не говореше за нищо друго, освен за „работата“. Започваше да говори на майка ми за „работата“ от момента, в който се прибереше, чак докато си легнеха да спят. Беше твърдо решен да се издигне в кариерата.

— Добре, стига толкова с тези проклети книги! Загасяме!

За мен тези хора, които изневиделица се бяха намесили в живота ми, бяха единственият ми шанс за спасение. Бяха единствените гласове, които разбирах.

— Добре де — казвах.

После вземах лампата от бюрото си, завивах се презглава, издърпвах възглавницата под одеялото, подпирах поредната книга на нея и четях така. Ставаше много горещо, лампата се загряваше и започваше да не ми достига въздух. Затова от време на време повдигах одеялото, за да дишам.

— Какво е това? Лампа ли свети? Хенри, изгасил ли си лампите?

Аз бързо се завивах обратно и чаках баща ми да започне да хърка.

Тургенев беше много сериозен пич, но от време на време ме караше и да се смея, защото когато човек за пръв път се сблъска с някоя истина, това може да бъде много смешно. Когато някой друг е открил същата истина като теб и сякаш ти я казва лично, чувството е страхотно.

Четях книгите нощем, по този начин, под одеялото, на светлината на горещата лампа. Четях всички тези чудесни редове и се задушавах. Беше вълшебно.

А баща ми си беше намерил работа, което пък за него беше вълшебно…

Когато се върнах в гимназията „Челси“, там всичко си беше постарому. Най-големите бяха завършили, но на тяхно място бяха дошли други бъдещи абитуриенти със спортни коли и скъпи дрехи. Никога не ме закачаха. Не ми обръщаха никакво внимание. Бяха прекалено заети с момичетата. Никога не говореха с бедните момчета — нито в класната стая, нито след часовете.

Една седмица след началото на втория срок заговорих баща ми, докато вечеряхме.

— Виж — казах му, — в училище не ми е лесно. Даваш ми само по петдесет цента джобни на седмица. Не можеш ли да ми даваш по един долар?

— По един долар?

— Да.

Той набоде на вилицата си нарязано цвекло от туршия, пъхна го в устата си и задъвка. После ме погледна изпод гъстите си вежди.

— Ако ти давам по един долар всяка седмица, това ще означава петдесет и два долара на година, тоест ще работя повече от седмица , само за да ти изкарам джобни пари.

Не отговорих нищо. Но си помислих: Боже мой, ако мислиш за всяко нещо по този начин, никога няма да можеш да си купиш нищо — нито хляб, нито диня, нито вестници, брашно, мляко или крем за бръснене. Но не му възразих, защото когато мразиш някого, не можеш да си позволиш да просиш от него…

Богатите момчета обичаха да карат бързо, да спират рязко и да оставят следи от гуми по асфалта, колите им блестяха на слънцето, а момичетата се струпваха около тях. Часовете бяха някакъв майтап, защото всички те щяха да продължат да учат в колеж, изобщо не се стараеха, но получаваха добри оценки, и рядко ги виждах с учебници — много по-често ги виждах как форсират колите си и изведнъж литват по улицата, а в колите им момичетата пищят и се смеят. Гледах ги с моите петдесет цента в джоба. Дори не можех да шофирам.

През това време бедните, изгубените и идиотите продължаваха да се тълпят около мен. Бях си харесал едно място под ложата на училищния стадион, където си изяждах обяда. Носех си два сандвича с кайма в кафяв хартиен плик. Те идваха при мен и ме питаха: