Чарлз Буковски - Всичко на масата

Докторът ми даде някакъв бял крем, с който да си мажа лицето. Бялото изсъхваше и ставаше на коричка върху пъпките ми, така че лицето ми сякаш беше покрито с гипс. А и не помагаше. Един следобед стоях сам вкъщи и се мажех по лицето и тялото. Бях по гащета и се опитвах да се намажа по гърба, когато чух гласове. Бяха Плешко и неговият приятел, Джими Хачър. Джими Хачър беше красавец и обичаше да се бъзика с хората.

— Хенри! — извика Плешко отвън.

Чух как си говори нещо с Джими. После се качи на верандата и започна да чука на вратата:

— Ей, Ханк, Плешко е! Отвори!

„Проклет глупак — помислих си аз. — Не разбираш ли, че не искам да виждам никого?“

— Ханк! Ханк! Ние сме, Плешко и Джим!

И пак заудря по вратата.

Чух как си говори с Джим:

— Сигурен съм, че го видях! Видях го как обикаля вътре!

— Ами, не отваря.

— Най-добре да влезем. Може да има нужда от помощ.

„Глупак такъв — казах си. — Аз се сприятелих с теб. Сприятелих се с теб, когато никой друг не те понасяше. А сега виж какво направи!“

Не можех да повярвам. Изтичах в коридора и се скрих в килера, като оставих вратата притворена. Бях сигурен, че няма да влязат вкъщи. Но те влязоха. Бях оставил отключена задната врата. Чух ги как обикалят из къщата.

— Тук някъде трябва да е — каза Плешко. — Видях нещо да се движи тук…

„Господи Боже — помислих си аз. — Не мога ли да се движа тук? Нали живея в тази къща?“

Клечах в тъмния килер. Не можех да ги оставя да ме намерят там.

Блъснах вратата и изскочих. Видях, че и двамата са в антрето. Затичах се право към тях.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ, КОПЕЛЕТА!

Те ме погледнаха.

— ИЗЧЕЗВАЙТЕ! НЕ МОЖЕТЕ ДА ВЛИЗАТЕ ТУК! ИЗЧЕЗВАЙТЕ, ПРЕДИ ДА СЪМ ВИ УБИЛ И ДВАМАТА!

Те хукнаха към задната веранда.

— БЯГАЙТЕ! БЯГАЙТЕ ДА НЕ ВИ УБИЯ!

Чух как изтичаха по алеята и излязоха на тротоара. Не исках да гледам къде ще отидат. Прибрах се в стаята си и се изтегнах на леглото. Защо искаха да ме видят? Какво можеха да направят? Нищо не можеше да се направи. Нямаше какво да се говори по въпроса.

Веднъж, след няколко дни, майка ми не излезе да си търси работа, а в този ден не трябваше да ходя в поликлиниката. Така че се оказахме заедно вкъщи. Това не ми хареса. Обичах да си стоя сам. Чух как тя се движи из къщата и си останах в стаята. Пъпките ми бяха по-зле отвсякога. Проверих разписанието на самолетите. Имаше полет в 13:20. Заслушах се. Полетът закъсняваше. Стана 13:20, а той все още се приближаваше към града. Когато мина над къщата, го засякох и видях, че е закъснял с три минути. После чух, че на вратата се звъни. Чух и как майка ми отваря вратата.

— Емили, как си?

— Здравей, Кати, ти как си?

Беше баба ми, която вече беше много стара. Чух, че си говорят, но не можах да чуя какво точно. Така беше по-добре. Те си поговориха пет-десет минути, после дойдоха по коридора до моята стая.

— Всичките ще ви погреба — казваше баба ми. — Къде е момчето?

Вратата се отвори и баба ми и майка ми застанаха на прага.

— Здравей, Хенри — каза баба.

— Баба ти е дошла да помогне — рече майка ми.

Баба ми носеше голяма чанта. Остави я на шкафчето и извади от нея огромно сребърно разпятие.

— Баба ти е дошла да ти помогне, Хенри…

Баба ми имаше повече брадавици отвсякога и беше станала още по-дебела. Изглеждаше неуязвима, сякаш никога нямаше да умре. Беше станала толкова стара, че вече почти нямаше смисъл да умира.

— Хенри — каза майка ми, — обърни се по корем.

Аз се обърнах по корем и баба се надвеси над мен. С крайчеца на окото видях, че люлее огромния кръст над тялото ми. Преди няколко години се бях отказал от религията. Ако беше истина, значи правеше хората на глупаци или поне привличаше най-големите глупаци към себе си. А ако не беше истина, значи глупаците бяха още по-глупави.

Но това все пак бяха баба ми и майка ми. Реших да ги оставя да правят каквото си искат. Разпятието се люлееше напред-назад над гърба ми, над пъпките и цялото ми тяло.

— Господи — молеше се баба ми. — Пречисти тялото на горкото момче от дявола! Само виж тези рани! Повръща ми се от тях, Господи! Погледни ги! Това е дяволът, Господи, настанил се е в тялото на това момче! Пречисти тялото му от дявола, Господи!

— Пречисти тялото му от дявола, Господи! — повтори майка ми.

Помислих си, че просто имам нужда от добър лекар. Какво им ставаше на тези жени? Защо не ме оставяха на мира?

— Господи — продължи баба ми. — Защо позволяваш на дявола да живее в тялото на това момче? Не виждаш ли, че на дявола му харесва? Виж тези рани, Господи, идва ми да повърна само като ги гледам! Те са червени, големи и пълни с гной!