Чарлз Буковски - Всичко на масата

Отидох до бюрото. Сестрата беше забола нос в една дебела тетрадка, в която бяха написани много имена. Телефонът звънна. Тя вдигна.

— Доктор Менън още не е дошъл — каза и затвори.

— Извинете — обадих се аз.

— Да? — попита сестрата.

— Докторите още ги няма. Може ли да дойда по-късно?

— Не.

— Ама тук няма никой.

— Докторите са на прегледи.

— Ама аз имам час за осем и трийсет.

— Всички имат час за осем и трийсет.

В чакалнята имаше четирийсет и пет-петдесет души.

— След като съм в списъка, не може ли да дойда след няколко часа, когато и докторите ще бъдат тук?

— Ако излезеш сега, автоматично отпадаш от списъка. Ако искаш да се лекуваш, ще трябва да дойдеш пак утре.

Аз се върнах и седнах на един стол. Останалите хора не протестираха. Почти никой не мърдаше. От време на време минаваха по две-три сестри, които се смееха на нещо. Веднъж мина човек в инвалидна количка. И двата му крака бяха омотани в превръзки, а ухото му откъм тази страна на главата, която се виждаше от моето място, беше отрязано. На мястото му имаше черна дупка, разделена на части, сякаш в ухото му беше влязъл паяк и си беше изплел паяжина. Часовете си вървяха. Стана обед, после следобед. Още един час. Още два часа. Ние седяхме и чакахме.

После някой каза:

— Ето лекар!

Лекарят влезе в един от кабинетите и затвори вратата. Всички загледахме вратата. Нищо. Вътре влезе някаква сестра. Чухме как се смее. После излезе. Минаха пет минути. Десет минути. Накрая докторът се появи със списък в ръка.

— Мартинес? — каза. — Хосе Мартинес?

Един стар слаб мексиканец се изправи и тръгна към доктора.

— Мартинес? Как си, старче?

— Болен съм, докторе… Май ще се мре…

— Е, ти пък сега… Хайде, влизай…

Мартинес стоя вътре много дълго време. Аз взех един захвърлен вестник и се опитах да чета. Но всички си мислехме за Мартинес. Ако Мартинес изобщо някога излезеше отвътре, щеше да влезе някой друг.

После чухме как Мартинес започна да крещи.

— АААААА! АААААА! СПРЕТЕ! СПРЕТЕ! АААААА! БОЖИЧКО! МИЛОСТ! СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!

— Хайде, хайде — каза докторът. — Не боли чак толкова.

Мартинес отново закрещя. В кабинета влетя сестра. Настъпи тишина. Не виждахме нищо друго освен черната сянка в полуотворената врата. После в стаята дотича и санитар. Мартинес гърголеше нещо. Извадиха го оттам на носилка с колелца. Сестрата и санитарят го избутаха отвътре, минаха по коридора и го вкараха зад някаква врата. Мартинес беше покрит с чаршаф, но още не беше умрял, защото чаршафът не покриваше лицето му.

Докторът остана в кабинета още десет минути. После излезе със списъка.

— Джеферсън Уилямс? — попита.

Никой не отговори.

— Джеферсън Уилямс тук ли е?

Нямаше отговор.

— Мери Блекторн?

Никой не отговори.

— Хари Люис?

— Аз съм, докторе.

— Влезте, моля…

Ставаше много бавно. Докторът прие още петима пациенти. После излезе от кабинета, отиде на регистратурата, запали си цигара и петнайсет минути си говори със сестрата. Изглеждаше много интелигентен. Имаше тик на дясната половина на лицето си и тя постоянно подскачаше, а косата му беше червена със сиви кичури. Носеше очила и постоянно ги сваляше и пак ги слагаше. Дойде още една сестра и му подаде чаша кафе. Той отпи от кафето, после си взе чашата с едната ръка, а с другата бутна вратата в дъното на коридора и излезе.

Сестрата от регистратурата дойде при нас с дългите бели картони и ни извика по имена. Всеки отговаряше и тя му връщаше картона. Накрая каза:

— Отделението затваря за днес. Ако искате, елате пак утре. Часът ви е отпечатан на картона.

Погледнах моя картон. На него беше отпечатано „8:30“.

На следващия ден извадих късмет. Извикаха моето име. Този път беше друг доктор. Съблякох се. Той обърна към мен една гореща бяла лампа и ме разгледа. Седях на ръба на масата за прегледи.

— Хммм, хммм — каза той. — Ъ-хъ…

Аз седях и не мърдах.

— От колко време си така?

— От няколко години. Става все по-зле.

— Аха.

Той продължи да ме разглежда. После рече:

— Легни по корем ей там. Сега ще се върна.

Мина малко време и стаята изведнъж се изпълни с хора. Всичките бяха доктори. Поне приличаха на доктори и говореха като доктори. Откъде бяха дошли толкова много? Преди си мислех, че в общинската поликлиника на Лос Анджелис няма почти никакви доктори.

— Acne vulgaris. За пръв път виждам толкова тежък случай за всичките си години медицинска практика!

— Фантастично!