Чарлз Буковски - Всичко на масата

— О, мамка му — изохка Лили.

Двамата с Плешко драснахме. Профучахме през изхода и изминахме половин пресечка, преди да спрем. После надникнахме иззад оградата. Пийт и Лили нямаха никакъв шанс. Уагнър дотърча до колата и рязко отвори вратата, като се надяваше да си изплакне очите. После останалите наобиколиха колата и не можахме да видим нищо повече…

След това никога повече не видяхме нито Пийт, нито Лили. Нямахме представа какво е станало с тях. И двамата с Плешко получихме по хиляда черни точки, благодарение на което поведох Мангалор с хиляда и сто. Просто нямаше начин да ги отработя. Щях да остана в „Маунт Джъстин“ до живот. И, естествено, от училището съобщиха на родителите ни.

— Влизай — каза баща ми и аз влязох в банята.

Той откачи каиша.

— Събуй си панталоните и гащите — нареди той.

Не се подчиних. Той се пресегна, разкопча ми колана и копчетата и рязко ми свлече панталоните. После ми свали и гащите. Каишът се стовари. Беше същото като всеки друг път — звук сякаш от експлозия и ужасна болка.

— Ще умориш майка си! — изкрещя той.

После пак ме удари. Но сълзите не идваха. Очите ми останаха странно сухи. Помислих си да го убия. Сигурно имаше някакъв начин да го убия. След още една-две години щях да бъда достатъчно силен, че да мога да го пребия до смърт. Но аз исках да го направя още сега. И без това за нищо не го биваше. Сигурно съм бил осиновен. Той пак ме удари. Болката си оставаше, но страхът от нея беше изчезнал. Каишът отново се стовари. Стаята вече не се размазваше пред очите ми. Виждах всичко съвсем ясно. Баща ми изглежда усети разликата в мен и започна да ме удря по-силно, без да спира, но колкото повече ме биеше, толкова по-малко усещах. Все едно той ставаше все по-безпомощен от мен. Беше се случило нещо, беше настъпила някаква промяна. Баща ми спря, задъхан от усилието, и аз чух как окачи каиша. Той отиде до вратата. Аз се обърнах към него.

— Ей — обадих се.

Баща ми спря и ме погледна.

— Удари ме още няколко пъти — предложих. — Ако те кефи.

— Не смей да ми говориш по този начин! — каза той.

Погледнах го. Видях двойната му брадичка. Видях тъжните му бръчки и дупките по лицето му. Приличаше на престоял розов пудинг. Беше по потник и коремът му висеше и се подаваше отдолу. Очите му вече не бяха страшни. Очите му се извръщаха и отбягваха моите. Нещо беше станало. Хавлиите го усетиха, завеската на душа го разбра, огледалото, ваната и тоалетната го знаеха. Баща ми се обърна и излезе. И той беше разбрал. Това беше последният ми бой. От него.

Прогимназията мина доста бързо. Около осми клас, малко преди девети, ми излезе акне. Много от момчетата също имаха акне, но не като моето. Моето акне беше ужасяващо. Бях най-тежкият случай в целия град. Пъпки и плюски покриваха цялото ми лице, гърба, врата и дори гърдите ми. Стана точно в момента, в който бяха започнали да ме възприемат като здравеняк и лидер. Останах си здравеняк, но вече не беше същото. Трябваше да се оттегля. Наблюдавах хората отдалеч, като на сцена. Те бяха на сцената, а аз бях единственият човек в публиката. И без това не ми вървеше с момичетата, но с акнето стана направо невъзможно. Момичетата бяха по-далеч отвсякога. А някои от тях бяха наистина красиви — с роклите, косите, очите и походката си. Само да можех да се разходя с една от тях някой следобед, нали, само да си вървим и да си говорим, щях да бъда много щастлив.

Освен това у мен имаше нещо, заради което постоянно се забърквах в неприятности. Повечето учители не ми вярваха и не ме харесваха, особено жените. Никога не казвах нищо невъзпитано, но те твърдяха, че било някакво „отношение“. Било нещо в начина, по който съм седял на стола и нещо в „тона“ ми. Обикновено ме обвиняваха, че гледам „нагло“, макар че аз просто така си гледах. Често ме изкарваха да стоя прав в коридора по време на часовете или пък ме пращаха в кабинета на директора. Директорът винаги правеше едно и също. В кабинета си имаше телефонна будка. Караше ме да стоя в телефонната будка, на затворена врата. Прекарах много време в тази телефонна будка. Единственото четиво вътре беше новият брой на „Женско списание за дома“. Сякаш беше оставено там нарочно, като форма на допълнително мъчение. Аз все пак го четях. Прочетох всички броеве. Надявах се, че от тях може да науча нещо за жените.

До завършването вече сигурно бях събрал към 5000 черни точки, но изглежда, на никого не му пукаше. Искаха да се отърват от мен. Стоях отвън на опашката от ученици, които влизаха в залата един по един. Всички бяхме с евтини шапки и тоги, които се предаваха от випуск на випуск. Съобщаваха имената на учениците, докато те минаваха по сцената. Доста се напъваха като за прогимназия. Оркестърът свиреше химна на училището: