Чарлз Буковски - Всичко на масата

Всички момчета имаха коли, така че двамата с Плешко много се срамувахме от велосипедите си. Оставихме ги вкъщи и всеки ден ходехме пеш до училище и обратно, по пет километра в едната посока. Носехме си обяда в кафяви хартиени кесии. А повечето от останалите дори не се хранеха в стола на училището. Вместо това те ходеха на сладкарница с момичетата, пускаха джубокса и се смееха. Бяха готови за Калифорнийския университет.

Най-много се срамувах от пъпките си. В „Челси“ се предлагаше избор между физическо възпитание и военно обучение. Аз се записах на военно обучение, защото така нямаше да се налага да нося потник и гащета и никой нямаше да види пъпките по тялото ми. Но пък мразех униформата. Ризата беше вълнена и платът дразнеше пъпките ми. Униформата се носеше всеки ден от понеделник до четвъртък. В петък ни даваха да ходим с обикновени дрехи.

Изучавахме военното ръководство. В него пишеше как се водят войни и разни други глупости. Трябваше да държим изпити. Марширувахме. Упражнявахме се по военното ръководство. По време на различните упражнения трябваше да носим оръжието, което беше лошо за мен. По раменете си също имах пъпки. Понякога, когато вдигах оръжието за почест, прикладът спукваше някоя пъпка и тя се разтичаше под ризата ми. Разкървавяваше се под ризата, но тъй като ризата беше от дебел вълнен плат, кръвта не се виждаше толкова и не приличаше на кръв.

Казах на майка ми какво става. Тя заши от вътрешната страна на ризите ми парчета бял памучен плат, но това не помогна много.

Веднъж дойде един офицер, за да направи проверка. Той изтръгна пушката, която държах, вдигна я и погледна през дулото, за да провери дали е почистена отвътре. После я блъсна обратно в ръцете ми и видя петното от кръв на дясното ми рамо.

— Чинаски! — отсече. — Оръжието ти пуска грес!

— Тъй вярно, сър.

Изкарах срока, но пъпките и мехурите все повече се влошаваха. Станаха големи като орехи и покриваха цялото ми лице. Много се срамувах от тях. Понякога заставах сам пред огледалото в банята и изстисквах някоя пъпка. От нея цръкваше жълта гной и пръскаше по огледалото. Излизаха и мънички бели парченца. По някакъв отвратителен начин ми беше много интересно, че вътре има толкова различни неща. Но си представях колко е трудно на останалите хора да ме гледат, без да им прилошее.

Сигурно от училището бяха уведомили баща ми. В края на срока ме освободиха от училище. Лежах в леглото, а нашите ме мажеха с различни мехлеми. Имаше един кафяв мехлем, който много вонеше. Баща ми най обичаше да ме маже с него. От него пареше. Баща ми настояваше да го държа по-дълго на кожата си, много по-дълго, отколкото пишеше в инструкциите. Една вечер настоя да го оставя в продължение на цели часове. Накрая започнах да крещя от болка. Изтичах до ваната, напълних я с вода и много трудно измих мехлема. Бях изгорен — по лицето, по гърба и гърдите. Тази вечер седях на ръба на леглото, защото не можех да легна.

Баща ми влезе в стаята.

— Казах ти да не го махаш!

— Виж какво стана — рекох му аз.

Майка ми също влезе в стаята.

— Този кучи син не иска да се оправи — обърна се към нея баща ми. — Откъде ми се падна такъв син?

Майка ми я уволниха. Баща ми продължаваше да излиза всяка сутрин с колата, все едно отива на работа.

— Инженер съм.

Така казваше на хората. Винаги си беше мечтал да стане инженер.

Записаха ми час в поликлиника в Лос Анджелис. Дадоха ми един продълговат бял картон. Взех картона и се качих на трамвай №7. Струваше седем цента (или четири жетона за двайсет и пет цента). Аз пуснах един жетон и отидох в края на трамвая. Часът ми беше за 8:30 сутринта.

След няколко пресечки в трамвая се качиха малко момче и жена. Жената беше дебела, а момчето беше някъде на четири години. Седнаха зад мен. Аз гледах навън през прозореца. Носехме се напред. Трамвай №7 ми харесваше. Движеше се много бързо и се люлееше напред-назад, а навън грееше слънце.

— Мамо? — обади се момченцето зад мен. — Какво му има на лицето на този човек?

Жената не отговори.

Момчето повтори въпроса.

Тя пак не отговори.

Тогава момчето изкрещя:

— Мамо! Какво му има на лицето на този човек?

— Млъкни! Не знам какво му има на лицето!

Отидох на регистратурата в поликлиниката и там ми казаха да се кача на четвъртия етаж. Когато се качих, сестрата записа името ми и ми каза да седна. Хората седяха на две дълги редици от зелени метални столове, с лице един към друг. Мексиканци, бели и черни. Нямаше жълти. Нямаше нищо за четене. Някои от пациентите четяха стари вестници. Хората бяха на всякаква възраст, слаби и дебели, ниски и високи, стари и млади. Никой не говореше. Всички изглеждаха много уморени. Напред-назад сновяха санитари, понякога се мяркаше и по някоя медицинска сестра, но нямаше никакви лекари. Мина час, после още един. Не извикаха името на никого. Аз отидох да потърся чешма. Погледнах в няколко малки стаички, където трябваше да преглеждат хората. Вътре нямаше никого — нито лекари, нито пациенти.