Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Това е ужасно.

— Не, приятно е. На мен ми харесва.

— И какво му е толкова приятното да лежиш в леглото по цял ден?

— Не виждам никого.

— И това ти харесва?

— О, да.

— И с какво се занимаваш?

— Понякога слушам радио.

— Какво слушаш?

— Музика. И хората, които говорят.

— Мислиш ли си за момичета?

— Естествено. Но за това не ставам.

— Недей да говориш така.

— Правя разписание на самолетите, които минават над къщата. Минават по едно и също време всеки ден. Засякъл съм. Да речем, знам, че някой самолет ще мине в единайсет и петнайсет сутринта. Към единайсет и десет започвам да се ослушвам за шума от двигателя. Опитвам се да го чуя в мига, в който се появи. Понякога си мисля, че го чувам, но все още не съм сигурен, а после вече със сигурност започвам да го чувам в далечината. После шумът става все по-силен. И точно в единайсет и петнайсет самолетът минава точно отгоре и шумът става възможно най-силен.

— Всеки ден ли правиш така?

— Не и когато съм тук.

— Обърни се — каза госпожица Акерман.

Обърнах се. После в съседното помещение започна да крещи някакъв мъж. Бяхме до отделението за душевноболни пациенти. Той викаше много силно.

— Какво му правят? — попитах госпожица Акерман.

— Къпят го.

— И затова пищи така?

— Да.

— Че аз съм по-зле от него.

— Не, не си.

Госпожица Акерман ми хареса. Тайничко я погледнах. Имаше кръгло лице и не беше особено хубава, но касинката й беше дръзко килната на една страна, а очите й бяха големи и тъмнокафяви. Очите й бяха най-хубави. Когато отиде да хвърли малко памук в кошчето, видях как се движи. Е, не беше като госпожица Гредис, пък и бях виждал много жени с по-хубава фигура от нейната, но в нея имаше някаква топлина. Все едно не мислеше постоянно, че трябва да се държи като истинска жена.

— Веднага щом свърша с лицето ти — каза тя, — ще те пусна на ултравиолетовата машина. Вдругиден ще дойдеш пак, в осем и половина сутринта.

След това не си говорихме повече.

Накрая тя свърши. Сложих си тъмни очила и госпожица Акерман включи ултравиолетовата машина.

Чуваше се тихо щракане. Беше много успокояващо. Може би се разнасяше от автоматичния часовник или пък от металния рефлектор на лампата, докато се загряваше. При машината беше тихо и спокойно, но когато се замислих, аз реших, че каквото и да ми правят, няма да има смисъл. Реших, че иглата в най-добрия случай ще ми остави белези за цял живот. Това беше много лошо, но за мен дори не беше най-лошото. Най-лошото според мен беше, че не знаеха какво да ме правят. Усещаше се от разговорите и поведението им. Държаха се колебливо и несигурно, а в същото време сякаш не ги интересувах особено и не ги беше грижа за мен. В крайна сметка нямаше никакво значение какво ще направят. Просто се налагаше да направят нещо — каквото и да е — защото в противен случай щеше да излезе, че не са добри професионалисти.

Те провеждаха експерименти с бедните и ако имаше резултат, прилагаха същото лечение на богатите. Ако пък нямаше резултат — винаги щяха да останат достатъчно бедни, с които да експериментират.

Машината издаде предупредителен звук, че са минали две минути. Госпожица Акерман отново влезе в стаята, каза ми да се обърна, нагласи машината и излезе. Тя беше най-добрият човек, когото бях срещал през последните осем години.

Дупченето и изстискването продължиха със седмици, но почти без резултат. На мястото на плюските, които изчезваха, се появяваха нови. Често заставах сам пред огледалото и се чудех колко ли грозен може да стане човек. Невярващо разглеждах лицето си, после се обръщах и разглеждах пъпките и плюските на гърба си. Бях ужасен. Нищо чудно, че хората ме зяпаха и ми говореха грубости. Не ставаше въпрос за обикновено младежко акне. Моите пъпки бяха възпалени, безмилостни, огромни, подути и пълни с гной. Чувствах се уникален, сякаш избран свише да бъда такъв. Родителите ми никога не говореха с мен за състоянието ми. Все още бяха безработни. Майка ми тръгваше всяка сутрин, за да си търси работа, а баща ми излизаше с колата, все едно ходеше на работа. В събота безработните получаваха безплатни продукти от магазините, най-вече консерви, които почти винаги по някаква причина бяха яхния от кайма и зеленчуци. Ядяхме много яхния от кайма и зеленчуци. И сандвичи с кайма. И картофи. Майка ми се научи да прави картофени палачинки. Всяка събота родителите ми отиваха да вземат безплатната храна, но не от най-близкия магазин, защото ги беше страх съседите да не ги видят и да не разберат, че са на помощи. Така че те изминаваха пеш четири километра по булевард „Уошингтън“, до един магазин на две пресечки след „Креншоу“. Беше голямо разстояние. После се връщаха пеш обратно, като се потяха и носеха пазарските чанти, пълни с консерви с кайма, картофи и моркови. Баща ми не искаше да ходят с колата, за да пести бензин. Бензинът му трябваше, за да отива на невидимата си работа и да се връща. Другите бащи не бяха като него. Те просто си седяха тихо на верандата или играеха на подкови в двора.