Чарлз Буковски - Всичко на масата

Стояхме на опашката и чакахме да ни дойде редът, за да минем по сцената. В публиката бяха родителите и приятелите ни.

— Май ще повърна — каза едно момче.

— Колкото по-големи ставаме, толкова по-големи лайна ни сервират — добави друго.

Момичетата май приемаха нещата по-сериозно. Точно затова не им вярвах. Изглежда, бяха застанали от другата страна на фронтовата линия. Те и училището сякаш пееха една и съща песен.

— Направо се потискам от такива неща — каза едно момче. — Да имах една цигара…

— Ето…

Друго момче му подаде цигара. Подавахме си я. Аз си дръпнах здраво и издишах през носа. После видях, че Кърли Уагнър се приближава към нас.

— Хвърлете фаса! — рекох. — Идва лайното!

Уагнър дойде право при мен. Беше облечен в сив анцуг, долнище и горнище, точно както първия път, когато го видях, и всички останали пъти след това. Застана пред мен и каза:

— Чуй ме внимателно. Ти си мислиш, че ще ми избягаш, защото се махаш оттук, но грешиш! Ще те преследвам през целия ти живот! Ще те гоня до края на света и накрая ще те пипна!

Аз само го погледнах, без да продумам, и той се махна. Кратката му импровизирана реч при завършването само ме издигна в очите на останалите момчета. Помислиха си, че сигурно съм му направил някоя особено голяма гадост, за да го ядосам толкова. Но това не беше вярно. Уагнър просто си беше откачен.

Все повече се приближавахме до входа на залата. Освен че чувахме как казват всяко име и аплодисментите, вече виждахме и публиката.

После дойде и моят ред.

— Хенри Чинаски — каза директорът по микрофона.

Качих се на сцената. Нямаше никакви аплодисменти. После някой от публиката се смили над мен и изръкопляска веднъж-дваж.

На сцената бяха наредени столове за завършващия випуск. Седнахме на тях и зачакахме. Директорът дръпна една реч за възможностите и успеха в Америка. После всичко свърши. Оркестърът отново започна да свири химна на училището „Маунт Джъстин“. Учениците, родителите и приятелите станаха от местата си и се смесиха. Аз тръгнах сред тълпата и се огледах. Родителите ми ги нямаше. Все пак проверих. Обиколих навсякъде, за да огледам както трябва.

Е, какво пък. Истинските мъже нямат нужда от такива неща. Свалих старата шапка и тогата и ги подадох на човека в края на редицата от столове — портиерът на училището. Той ги сгъна внимателно, за следващия път.

После излязох. Бях първият навън. Къде ли можех да отида? В джоба си имах единайсет цента. Върнах се в къщата, където живеех.

През това лято, юли 1934-а, застреляха Джон Дилинджър пред киното в Чикаго. Не му дадоха никакъв шанс. Дамата в червено го беше предала. Цяла година преди това повечето банки вече се бяха сринали. Отмениха сухия режим и баща ми отново започна да пие бира „Ийстсайд“. Но най-лошото беше, че гръмнаха Дилинджър. Много хора обичаха Дилинджър и когато разбраха за смъртта му, им стана много гадно. По това време президентът беше Рузвелт. Той даваше интервюта по радиото и всички ги слушаха. Наистина беше добър оратор. После започна да пуска в ход разни програми, за да устройва хората на работа. Но положението все още беше много зле. Моите младежки пъпки също — бяха неописуемо огромни.

През септември трябваше да постъпя в гимназията „Удхейвън“, но баща ми настояваше да ме запишат в гимназията „Челси“.

— Виж — възразих аз. — „Челси“ изобщо не е в този квартал. Прекалено е далече.

— Ще правиш, каквото ти се каже. Ще се запишеш в „Челси“ и това е.

Знаех защо иска да уча в „Челси“. Там учеха децата на богатите. Баща ми беше луд. Продължаваше да се надява, че ще забогатее. Когато Плешко разбра, че ще ходя да уча в „Челси“, и той реши да се запише там. Не можех да се отърва нито от него, нито от пъпките си.

В първия учебен ден отидохме с велосипедите до „Челси“ и ги оставихме отпред. Беше ужасно. Повечето от учениците, поне от по-големите, си имаха собствени автомобили, много от които бяха кабриолети и дори не бяха черни или тъмносини като повечето коли по улиците, а яркожълти, зелени, оранжеви и червени. Момчетата ги паркираха пред училището, а момичетата се събираха около тях и ходеха да се возят. Всички бяха добре облечени, и момчетата, и момичетата — носеха пуловери без ръкави, ръчни часовници и най-новите модели обувки. Изглеждаха съвсем зрели и уравновесени, като по-висши същества. А аз бях с ризата, която ми беше ушила майка ми, единствения си чифт вехти панталони и старите си обувки, а освен това бях покрит с пъпки от горе до долу. Момчетата с колите изобщо нямаха пъпки. Всички бяха много красиви, високи и чисти, с блестящи зъби, и не си миеха косата със сапун за ръце. Сякаш знаеха нещо, което аз не знаех. Пак се озовах на дъното.