Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Да бе, тренер, що не дойдеш?

Уагнър стоеше и ни гледаше:

— Още не съм свършил с вас! Ще ви пипна до един, по един или друг начин!

— И как ще стане, тренер? Нещо доста издишаш.

— Да бе, тренер, как ще стане?

Той тръгна през игрището към колата си. Малко ми беше жал за него. Когато човек е толкова гаден, колкото беше той, трябва да има някакво покритие.

— Според мен той си мисли, че докато завършим прогимназията, в училището няма да остане девствено момиче — заяви едно от момчетата.

— Аз пък смятам — заяви едно друго момче, — че някой му се е изхвърлил в ухото и затова има сперма вместо мозък.

След това си тръгнахме. Беше доста хубав ден.

Всяка сутрин майка ми отиваше на нископлатената си работа, а баща ми също излизаше, въпреки че беше безработен. Повечето от съседите ни също бяха безработни, но той не искаше те да разбират, че и той е в същото положение. Затова всяка сутрин по едно и също време се качваше на колата си и потегляше, все едно отива на работа. Вечер пак се връщаше по едно и също време. Това ми беше добре дошло, защото така къщата оставаше на мое разположение. Те я заключваха на излизане, но аз знаех как да вляза. Първо отварях резето на мрежата с парче картон. Те заключваха вратата към верандата отвътре. Аз пъхах вестник под вратата и избутвах ключа да падне вътре. После издърпвах вестника обратно заедно с ключа. Отключвах вратата и влизах. После, на излизане, затварях мрежата с резето и заключвах вратата към верандата отвътре, а излизах през предната врата, която можеше да се щракне и отвън.

Обичах да си стоя сам. Веднъж играех на една от игрите, които си бях измислил. На камината имаше часовник със стрелка за секундите и аз сам си устройвах състезания по продължително стоене без въздух. Всеки път надминавах собствения си рекорд. Беше много мъчително да си сдържам дъха, но всеки път бях много горд, когато добавях още няколко секунди към рекорда си. В този ден бях добавил цели пет секунди и докато се опитвах да възстановя дишането си, отидох до прозореца, който гледаше към улицата. Прозорецът беше голям, с червени завеси. Между завесите имаше малка пролука и аз погледнах навън. Господи Боже! Точно отсреща беше верандата на семейство Андерсън. Госпожа Андерсън беше седнала на стълбите и под роклята й се виждаше всичко. Госпожа Андерсън беше някъде на двайсет и три години и краката й бяха страхотни. Роклята й ги разкриваше почти догоре. После се сетих за военния бинокъл на баща ми. Държеше го на най-горната етажерка на шкафчето си. Изтичах да го донеса, върнах се, клекнах пред прозореца и настроих бинокъла на краката на госпожа Андерсън. Все едно бяха пред мен! Пък и беше различно от това да гледаш под полата на госпожица Гредис, защото нямаше нужда да се преструвам, че не гледам. Можех да се съсредоточа. И аз се съсредоточих. Гледах ги с всички сили. Бяха страхотни. Господи Боже, какви крака, какви бедра! Всеки път, когато се раздвижеше, ставаше още по-непоносимо и невероятно.

Застанах на колене и хванах бинокъла в едната си ръка, а с другата си извадих кура. Плюх на ръката си и започнах. За миг ми се стори, че виждам гащички. Бях готов да свърша. Спрях за малко. Продължих да гледам през бинокъла и след малко отново започнах. Точно когато щях да свърша, пак спрях. Почаках малко и отново взех да търкам. Този път знаех, че няма да мога да спра. Тя беше точно пред мен. Гледах право под роклята й! Все едно наистина я чуках. И свърших. Изхвърлих се по целия паркет под прозореца. Спермата беше бяла и гъста. Станах, отидох до банята, взех малко тоалетна хартия, върнах се и избърсах пода. После занесох хартията обратно в тоалетната и пуснах водата.

Госпожа Андерсън сядаше на тези стъпала почти всеки ден и аз всеки път вземах бинокъла и си биех чекии.

Мислех си, че ако господин Андерсън разбере, ще ме убие на място…

Всяка сряда вечер родителите ми ходеха на кино. В киното имаше лотария с билетите и те искаха да спечелят малко пари. Точно в една сряда вечер открих нещо интересно. В къщата южно от нашата живееше семейство Пироци. Нашата алея за гаража минаваше от северната страна на тяхната къща, където беше прозорецът на дневната им. На прозореца имаше полупрозрачна завеса. Между двете къщи се издигаше стена, която се извиваше като арка над нашата алея, а наоколо имаше храсти. Ако застанех в храстите между стената и прозореца, особено вечер, от улицата никой не можеше да ме види.

Пропълзях там. Беше страхотно — по-хубаво, отколкото очаквах. Госпожа Пироци седеше на дивана и четеше вестник. Беше кръстосала крака, а в другия край на дневната господин Пироци седеше в кресло и също четеше вестник. Госпожа Пироци не беше толкова млада колкото госпожица Гредис или госпожа Андерсън, но имаше хубави крака и обувки с висок ток и почти всеки път, когато обръщаше на нова страница на вестника, кръстосваше краката си, така че полата й се вдигаше все по-нагоре и аз виждах още малко.