Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Да бе, естествено. Ти си се изпикал в путката й бе, Ред.

— Глупости!

— Как се казваше момичето?

— Бети Ан.

— Мамка му — обади се момчето, което твърдеше, че е чукало на седем. — И моята се казваше Бети Ан.

— Ебати курвата — отсече Ред.

Един хубав пролетен ден ние седяхме в час по английски, а госпожица Гредис седеше на първия чин с лице към нас. Този път особено много си беше вдигнала полата, беше ужасяващо, прекрасно, великолепно и мръсно. Такива крака, такива бедра, бяхме много близо до най-заветното място. Беше невероятно. Плешко седеше на съседния чин. Той се наведе към мен и започна да ме бучка с пръст по крака:

— Виж бе! — прошепна. — Чупи всички рекорди!

— Стига де — отвърнах аз. — Млъкни, защото ще разбере и ще си оправи полата!

Плешко внимателно се отдръпна и ние затаихме дъх. Всичко беше наред. Не бяхме изплашили госпожица Гредис. Полата й си остана все така вдигната нагоре. Този ден наистина беше незабравим. В класа не остана нито едно момче, което да не се е надървило, а госпожица Гредис си говореше ли, говореше. Сигурен съм, че нито едно от момчетата не чу и една дума от урока. Момичетата обаче се обръщаха и се споглеждаха, сякаш искаха да си кажат: „Ей, тази кучка вече наистина прекали“. Но госпожица Гредис никога не можеше да прекали. Все едно там горе дори нямаше путка, а нещо много по-добро. Тези крака. Слънчевите лъчи влизаха през прозореца и се изливаха по тези крака и по тези бедра, по топлата коприна, притисната толкова плътно към кожата й. Полата й беше толкова вдигната , толкова високо , че всички се молехме да й зърнем гащичките, да зърнем каквото и да е . Господи Боже, все едно светът постоянно свършваше, започваше и свършваше отново, всичко беше едновременно истинско и нереално, слънцето, бедрата, коприната, толкова гладки, топли и пленителни. Цялата стая сякаш пулсираше. Зрението ни се замъгляваше, избистряше се и отново се замъгляваше, а госпожица Гредис си седеше там, все едно нищо не е станало, и продължаваше да си говори, все едно всичко беше нормално. Точно затова беше толкова хубаво и толкова ужасно: защото тя се преструваше, че нищо не се случва. За момент сведох очи към чина и забелязах, че всички неравности на дървото са изострени като релефна скулптура, сякаш всяко ръбче е изтъкано от светлина. После бързо се върнах към краката и бедрата, ядосан на себе си, че за миг бях отклонил поглед и може би бях изпуснал нещо.

Тогава започна да се чува някакъв шум. Звучеше така: „Бум, бум, бум, бум…“

Ричард Уейт. Седеше най-отзад. Имаше огромни уши и дебели устни, устните му бяха подути и чудовищни, а главата му беше извънредно голяма. Очите му бяха почти безцветни и в тях сякаш нямаше никакъв живот или разум. Имаше големи стъпала, а устата му постоянно висеше отворена. Когато започнеше да говори, думите му излизаха една по една, колебливо и с дълги паузи. Дори не беше мухльо. Никой никога не приказваше с него. Никой не знаеше какво изобщо прави в нашето училище. Създаваше впечатление, че в главата му липсва нещо много важно. Дрехите му бяха чисти, но ризата му винаги беше разпасана и от нея или от панталоните му липсваха няколко копчета. Ричард Уейт. И той живееше някъде като нас и идваше на училище всеки ден.

— Бум, бум, бум, бум, бум…

Ричард Уейт си биеше чекия — поздрав за бедрата и краката на госпожица Гредис. Най-сетне се беше предал. Може би не разбираше законите на обществото. Така или иначе, всички го чувахме. Госпожица Гредис също го чуваше. Момичетата в класа също го чуваха. Всички знаехме какво прави. Беше такъв глупак, че дори не му хрумваше да го направи по-тихо. Освен това се възбуждаше все повече и повече. Ударите започнаха да се чуват все по-силно. Ръката му, стисната в юмрук, се удряше в долната страна на чина.

— БУМ, БУМ, БУМ…

Всички погледнахме към госпожица Гредис. Какво щеше да стори сега? Тя се поколеба. Огледа всички в класа. После се усмихна, невъзмутима както винаги, и продължи:

— Аз твърдо вярвам, че английският език е най-изразителната и най-заразителната форма на човешко общуване. Поначало трябва да сме благодарни, че сме получили уникалния шанс английският да е нашият майчин език. И ако го мърсим, все едно омърсяваме себе си. Така че нека да се вслушаме в нашето наследство, да го уважаваме и все пак да не се страхуваме да поемем риска да изследваме и обогатяваме езика…

— БУМ, БУМ, БУМ…

— Трябва да забравим за Англия и начина, по който нашият общ език се използва там. Английската употреба на езика е чудесна, наистина, но нашият собствен американски език притежава дълбоки резерви от неизследвани възможности. И все още никой не се е възползвал от тях. Ако открием най-подходящия момент и най-подходящите писатели, един ден ще станем свидетели на литературно чудо…