Чарлз Буковски - Всичко на масата

Отидох до едно буре и опънах голяма глътка. После се качихме обратно по стълбата. Когато излязохме, бащата на Плешко все още седеше на онзи стол.

— В избата ли бяхте, момчета?

— Да — отвърна Плешко.

— Не сте ли се подкарали малко рано?

Двамата с Плешко не отговорихме. Отидохме до булеварда и влязохме в един магазин, в който се продаваше дъвка. Купихме си по няколко дъвки и ги натъпкахме в устата си. Той се притесняваше майка му да не разбере, че е пил. Аз не се притеснявах за нищо. Седнахме на една пейка в парка, започнахме да жвакаме дъвка и аз си помислих, че най-сетне съм намерил нещо, което ще ми помогне и ще ми служи дълго и вярно. Тревата в парка изглеждаше по-зелена, пейките в парка бяха по-красиви, а цветята сякаш се стараеха повече. Може би това нещо беше вредно за хирурзите, но хората, които искат да стават хирурзи, по принцип нещо не са в ред.

В „Маунт Джъстин“ ми харесваха часовете по биология. Учителят ни се казваше господин Станхоуп. Беше стар човек, на около петдесет и пет години, и ние общо взето му се бяхме качили на главата. В нашия клас беше Лили Фишман, която беше много развита. Гърдите й бяха огромни и имаше великолепен задник, който въртеше, докато ходеше на обувките си с високи токчета. Беше страхотна, говореше си с всички момчета и се отъркваше в тях, докато си приказваше.

Всеки път в часа по биология ставаше едно и също. Никога не учехме нищо от биологията. Господин Станхоуп говореше нещо в продължение на десетина минути, после Лили го прекъсваше:

— Ооо, господин Станхоуп, нека да си направим представление !

— Не!

— Еее, господин Станхоуп !

После тя отиваше до катедрата, сладко-сладко се надвесваше над него и прошепваше нещо на ухото му.

— Добре де, добре… — казваше той.

И Лили започваше да пее и да танцува. Винаги започваше с „Приспивна песен над Бродуей“ и изпълняваше всичките номера от репертоара си. Беше страхотна, невероятна и гореща, и всички изгаряхме по нея. Беше като истинска голяма жена, държеше се предизвикателно със Станхоуп и с нас. Беше прекрасно. Старият Станхоуп само седеше и точеше лиги. Ние му се смеехме и насърчавахме Лили. Това се случваше всеки път, докато веднъж в класа не нахълта директорът на училището, господин Лейсфийлд.

— Какво става тук?

Станхоуп замръзна на мястото си и не можа да си отвори устата.

— Класът е свободен! — изкрещя Лейсфийлд.

Докато се изнизвахме, той добави:

— А вие , госпожице Фишман, веднага елате в кабинета ми!

Естествено, след този случай никога не си учехме уроците по биология, докато един ден господин Станхоуп не ни зададе първото контролно.

— Мамка му — изруга на глас Питър Мангалор. — Какво ще правим сега?

Питър беше онова момче, на което му беше двайсет и четири сантиметра в отпуснато състояние.

— Ти пък какво се притесняваш, нали никога няма да ти се наложи да работиш — каза му момчето, което приличаше на Джак Демпси. — Ние обаче загазихме.

— Дали да не вземем да изгорим училището? — обади се Ред Къркпатрик.

— Мамка му — подхвърли някакво момче от задните чинове. — Всеки път, когато имам двойка, моят баща ми изтръгва по един нокът.

Всички погледнахме листовете с въпросите за контролното. Аз си помислих за моя баща. После си помислих за Лили Фишман. „Лили Фишман — рекох си, — ти си курва, истинска мръсница, защото ни танцуваше и пееше така и сега всички ще се пържим в ада заради теб.“

Станхоуп ни гледаше.

— Защо никой не пише? Защо никой не отговаря на въпросите? Всички имат ли си моливи?

— Да бе, всички си имаме моливи — отвърна едно от момчетата.

Лили седеше на първия чин, точно пред катедрата на Станхоуп. Видяхме как си отваря учебника по биология и поглежда отговора на първия въпрос. Значи така. Всички отворихме учебниците си едновременно. Станхоуп седеше и ни гледаше. Не знаеше какво да направи. Започна да цвърчи. Седя почти пет минути, после скочи. Затича се напред-назад между чиновете и се разкрещя:

— Какво правите бе, хора? Затворете учебниците! Веднага затворете учебниците!

Когато минаваше покрай някой чин, учениците си затваряха учебниците, но после веднага ги отваряха зад гърба му.

Плешко седеше до мен и не спираше да се смее:

— Какъв глупак ! Какъв стар глупак !

Стана ми малко жал за Станхоуп, но все пак беше или той, или аз. Станхоуп застана зад катедрата и се развика:

— Затворете всички учебници или ще пиша двойки на целия клас!