Чарлз Буковски - Всичко на масата

— ВИЖ! СГАЩИЛ Е КОТКАТА! СЕГА ЩЕ Я УБИЕ!

В единия ъгъл на двора, до стената, имаше малко бяло коте. Не можеше нито да се изкачи по стената, нито да избяга наляво или надясно. Беше извило гръб и съскаше яростно, а ноктите му бяха извадени. Но котето беше много малко, а булдогът на Чък, Барни, ръмжеше и пристъпваше все по-близо до него. Имах чувството, че момчетата нарочно са занесли котката там, а после са докарали и кучето. Подозирах, че е така, защото Чък, Еди и Джийн наблюдаваха сцената някак гузно.

— Вие сте го направили, нали? — попитах.

— Не — каза Чък. — Котката си е виновна. Сама дойде тук. Нека се измъкне с бой.

— Мразя ви, копелета такива — заявих аз.

— Барни ще убие котката — каза Джийн.

— Ще я разкъса на парчета — допълни Еди. — Страх го е от ноктите, но ако се приближи още малко, ще й види сметката.

Барни беше голям кафяв булдог с разлигавени челюсти. Беше дебел и тъп, с безизразни кафяви очи. Не спираше да ръмжи и пристъпваше напред сантиметър по сантиметър, а козината по врата и на гърба му стърчеше. Искаше ми се да му тегля един шут в гадния задник, но в такъв случай най-вероятно щеше да ми отхапе крака. Беше сериозно настроен да убива. Бялото коте изглеждаше съвсем малко. Съскаше и очакваше атаката, притиснато в стената, и беше толкова красиво и чисто същество.

Кучето бавно пристъпваше напред. Защо го бяха направили? Това не беше честен бой, а долен, мръсен номер. Къде бяха големите? Къде бяха учителите и директорите? Постоянно се въртяха около мен и ме обвиняваха в разни неща. Къде бяха сега?

Помислих си да грабна котката и да избягам, но не ми достигаше кураж да го сторя. Страхувах се, че булдогът ще нападне мен. Когато осъзнах, че ми липсва смелостта да направя това, което трябваше, се почувствах ужасно. Стана ми лошо, физически. Коленете ми омекнаха. Не исках да го правя по този начин, но просто не можех да измисля по-добър.

— Чък — обадих се. — Пусни котката, моля те. Прибери си кучето.

Чък не отговори. Не откъсваше поглед от тях.

После каза:

— Дръж, Барни! Дръж котката!

Барни пристъпи още малко напред и котката изведнъж подскочи. Превърна се в размазано, съскащо бяло петно от нокти и зъби. Барни отстъпи и котката отново се притисна в стената.

— Дръж, Барни — повтори Чък.

— Затваряй си устата, дяволите да те вземат! — викнах му аз.

— Не ми говори така — каза Чък.

Барни отново започна да пристъпва напред.

— Вие сте нагласили всичко — рекох.

Чух някакъв шум зад гърба си и се озърнах. Видях стария господин Гибсън, който ни гледаше от прозореца на спалнята си. И той искаше да види как кучето убива котката, точно като момчетата. Защо?

Старият господин Гибсън беше нашият пощальон, който носеше изкуствено чене. Беше женен за една жена, която никога не мърдаше от къщи. Излизаше само да хвърли боклука. Госпожа Гибсън винаги беше с мрежичка на косата и винаги беше по нощница, халат и чехли.

Докато гледах натам, госпожа Гибсън, облечена както обикновено, също се появи на прозореца и застана до мъжа си, като чакаше да види убийството. Старият господин Гибсън беше от малкото мъже в квартала, които все още имаха работа, но и на него му беше нужно да види как ще умре котката. И Гибсън беше същият като Чък, Еди и Джийн.

Имаше прекалено много като тях.

Булдогът пристъпваше все по-близо. Не можех да гледам как ще убие котката. Усещах огромен срам, че я оставям да умре така. Естествено, все още имаше шанс да избяга, но аз бях сигурен, че момчетата ще я спрат. Тази котка трябваше да се справи не само с булдога, а с цялото Човечество.

Обърнах се и си тръгнах, излязох от двора, минах по алеята и излязох на тротоара. Върнах се по тротоара до къщата, в която живеех, и там, на двора на къщата си, стоеше и ме чакаше моят баща.

— Къде ходиш? — попита.

Не отговорих.

— Влизай вътре — нареди той. — И не ми се прави на тъжен, защото наистина ще ти се стъжни!

После ме записаха в прогимназията „Маунт Джъстин“. Там учеха половината момчета от началното училище „Делси“, по-едрите и по-яките. Освен това бяха записани и други банди от исполини от други училища. Момчетата в моя седми клас бяха по-едри от момчетата в деветите класове. Когато се строявахме за физическо, бяхме смешна гледка, защото повечето от нас бяха по-високи от учителите по физическо. Стояхме, докато ни проверят по списък, и нарочно се прегърбвахме, издавахме коремите си напред и свивахме рамене.

— Боже Господи — казваше Уагнър, учителят ни по физическо. — Изправете раменете, не се прегърбвайте!