Чарлз Буковски - Всичко на масата

— А, колко интересно — възкликна госпожа Фритаг. — Трети чин?

— Баща ми е адвокат.

— Четвърти чин?

— Баща ми е… полицай…

Ами аз какво да кажа? Може би само бащите от моя квартал бяха безработни. Бях чувал за краха на борсата. Беше нещо лошо. Може би борсата не беше наред само в моя квартал?

— Осемнайсети чин.

— Баща ми играе във филми…

— Деветнайсети…

— Баща ми свири на цигулка в симфоничния оркестър…

— Двайсети…

— Баща ми работи в цирка…

— Двайсет и първи…

— Баща ми кара автобус…

— Двайсет и втори…

— Баща ми е оперен певец…

— Двайсет и трети…

Двайсет и трети. Това бях аз.

— Баща ми е зъболекар — заявих.

Госпожа Фритаг продължи по същия начин, докато стигна до дъното на класната стая, номер трийсет и три.

— Баща ми е безработен — каза номер трийсет и три.

„Да му се не види — помислих си аз. — Как не се сетих за това?“

Един ден госпожа Фритаг ни даде домашна работа.

— Тази събота господин Хърбърт Хувър, президентът на САЩ, ще пристигне в Лос Анджелис, за да държи реч. Искам всички да отидете да чуете речта на президента. А после ще напишете есе за това преживяване и ще споделите какво мислите за речта на президента.

Събота ли? Никога нямаше да ме пуснат да отида. Трябваше да кося моравата. Трябваше да подрязвам стърчащите тревички. (Макар че никога не успявах да ги подрежа всичките.) Почти всяка събота ядях бой с кожения каиш, защото баща ми винаги намираше по някоя тревичка. (И още един-два пъти през седмицата заради нещо друго, което не бях направил както трябва.) Просто нямаше начин да накарам баща ми да ме пусне да видя президента Хувър.

Така че не отидох. И в неделя взех лист хартия и седнах да пиша как съм видял президента. Откритата му кола, украсена с веещи се лентички, беше влязла на футболния стадион. Пред нея имаше друга кола, пълна с агенти на тайните служби, а точно зад нея още две. Агентите бяха смели мъже, които носеха пистолети, за да защитават нашия президент. Когато колата на президента излезе на арената, тълпата скочи на крака. Никога не бяха виждали нещо подобно. Това беше самият президент! Самият той! Той помаха с ръка. Ние го аплодирахме. Оркестърът свиреше. Над главите ни безспирно се въртяха чайки, сякаш и те знаеха, че това е нашият президент. Имаше и самолети, които изписваха думи в небето с опашките от изгорелите си газове. Те пишеха разни неща като „Съвсем скоро ще се оправим“. Президентът стана прав в колата и точно в този момент облаците се разкъсаха и светлината на слънцето огря лицето му. Сякаш и Бог знаеше, че това е нашият президент. Накрая автомобилите спряха и нашият велик президент, обграден от агентите на тайните служби, се качи на платформата, където щеше да държи реч. Докато стоеше на платформата, от небето се спусна една птичка и кацна на платформата до него. Президентът й помаха и се засмя и всички се засмяхме заедно с него. После той започна да говори, а хората се заслушаха. Не можах да чуя речта съвсем ясно, защото бях застанал до една машина за пуканки, която вдигаше много шум, но според мен каза, че проблемите в Манджурия не са толкова сериозни, а и у дома всичко ще се оправи, не бива да се тревожим и просто трябва да вярваме в Америка. Щеше да има работа за всички. Щеше да има достатъчно зъболекари и достатъчно зъби, които да вадят, достатъчно пожари и достатъчно пожарникари, които да ги гасят. Мелниците и фабриките отново щяха да бъдат отворени. Нашите приятели от Южна Америка щяха да изплатят дълговете си. Скоро всички щяхме да спим мирно и спокойно, стомасите ни щяха да бъдат пълни с храна, а сърцата ни — с любов. Бог и нашето велико отечество щяха да ни обгърнат с любов и да ни предпазят от всички злини и от социалистите, и щяха да ни събудят от този национален кошмар, веднъж завинаги…

Президентът изслуша аплодисментите, помаха на тълпата, върна се в колата си, качи се и автомобилите с тайни агенти го откараха от стадиона, докато слънцето започна да се спуска към хоризонта, а следобедът се превърна във вечер — червена, златна и прекрасна. Бяхме чули и видели президента Хърбърт Хувър.

Предадох есето си в понеделник. Във вторник госпожа Фритаг застана пред класа.

— Прочетох всички ваши есета за посещението на многоуважавания ни президент в Лос Анджелис. Аз присъствах лично. Забелязах, че някои от вас по някаква причина не са успели да отидат. За онези, които не са могли да присъстват, искам да прочета есето на Хенри Чинаски.