Чарлз Буковски - Всичко на масата

Целият клас притихна ужасно. Със сигурност в класа нямаше по-загубен ученик от мен. Госпожа Фритаг все едно ги беше пробола с нож право в сърцето.

— Много е живописно — каза тя и започна да чете.

Думите ми звучаха добре. Всички слушаха. Думите ми изпълниха класната стая, от черната дъска до задната стена, блъснаха се в тавана и се посипаха обратно, зариха обувките на госпожа Фритаг и започнаха да се трупат по пода. Някои от най-хубавите момичета в нашия клас започнаха да ме поглеждат крадешком. Някои от най-яките момчета се ядосаха. Техните есета не ставаха за нищо. Аз попивах собствените си думи, както жаден човек пие вода. Дори започнах да им вярвам. Видях, че Хуан седи с такова изражение, сякаш го бях ударил по лицето. Протегнах крака под чина и се облегнах назад. Всичко обаче свърши прекалено бързо.

— След тези велики думи — каза накрая госпожа Фритаг — класът е свободен…

Всички станаха и започнаха да си прибират нещата.

— Ти остани, Хенри — рече тя.

Останах на чина си, а тя ме загледа.

После попита:

— Ти беше ли там, Хенри?

Седях и се опитвах да измисля какво да отговоря. Не можах да измисля нищо. Накрая казах:

— Не, не бях.

Тя се усмихна.

— Значи постижението ти е още по-забележително.

— Благодаря, госпожо…

— Можеш да си тръгваш, Хенри.

Станах и излязох от класната стая. Тръгнах към къщи. Значи това искаха, така ли? Лъжи. Красиви лъжи. От това имаха нужда. Хората бяха големи глупаци. Щеше да ми бъде много лесно. Огледах се. Този път Хуан и неговият приятел не вървяха след мен. Нещата започваха да се оправят.

Понякога двамата с Франк бяхме приятели с Чък, Еди и Джийн. Но после винаги ставаше нещо (обикновено по моя вина) и те ме изключваха от бандата, а заедно с мен донякъде изключваха и Франк, защото ми беше приятел. С Франк беше готино. Ходехме на стоп къде ли не. Сред любимите ни места беше едно филмово студио. Пропълзявахме под оградата, обраснала с бурени, за да влезем. Видяхме огромната стена и стъпалата от филма за Кинг Конг. Разгледахме фалшивите улици и фалшивите сгради. Сградите бяха само от фасади, зад които нямаше нищо. Много пъти се разхождахме с часове из това студио, докато пазачите не ни изгонеха. Ходехме на стоп и до брега, където имаше увеселителен парк. Стояхме вътре по три-четири часа. Бяхме запомнили всички пътеки. Всъщност не беше толкова готино. Хората ходеха там по голяма и малка нужда и навсякъде имаше празни бутилки. В тоалетната се валяха и презервативи — втвърдени и набръчкани. След като затвореха увеселителния парк, вътре се вмъкваха скитници, за да прекарат нощта. Там всъщност нямаше нищо чак толкова увеселително. В залата с огледалата отначало беше по-хубаво. Обикаляхме там постоянно, докато не запомнихме как да минаваме по целия път между огледалата и вече не ни беше интересно. Двамата с Франк никога не се биехме с другите момчета. Бяхме любопитни за всичко. Веднъж на кея даваха филм, в който показваха цезарово сечение, и отидохме да го гледаме. Беше кървава история. Всеки път, когато направеха нов разрез, кръвта на жената бликваше като фонтан, а накрая извадиха бебето. Ходехме на кея и да ловим риба и когато хванехме нещо, го продавахме на старите еврейки, които седяха на пейките. Баща ми понякога ме биеше, задето изчезвам някъде с Франк, но аз реших, че той така или иначе ще ме бие, та поне да се забавлявам.

Но все още имах проблеми с другите деца от квартала. И баща ми никак не ми помагаше. Например, веднъж ми купи индиански костюм с лък и стрела, докато всички останали деца бяха с каубойски костюми. И тогава стана същото, което ставаше в двора на училището — всички се обединиха срещу мен. Обграждаха ме с каубойските си костюми и револверите си, но ако нещата наистина загрубееха, аз просто изваждах една стрела, опъвах лъка и чаках. Те винаги се махаха. Никога не обличах индианския костюм, освен ако баща ми не ме накараше насила.

Постоянно се карах с Чък, Еди и Джийн, после се сдобрявахме и пак се скарвахме.

Един следобед просто висях при тях. Не бях нито в добри отношения с бандата, нито в лоши — просто изчаквах да забравят последното нещо, с което ги бях ядосал. Нямаше какво друго да правя. Само бяла пустота и очакване. Накрая ми омръзна да стоя, без да правя нищо, и реших да се изкача до булевард „Уошингтън“, да отида на изток до филмовото студио и после да се върна до булевард „Адамс“. Можеше да мина покрай църквата. Тръгнах, но Еди ме повика: