Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Ей, Хенри, я ела тук!

Момчетата бяха на алеята между две къщи. Еди, Франк, Чък и Джийн. Гледаха нещо. Стояха наведени над един голям храст и гледаха нещо.

— Ела, Хенри!

— Какво има?

Отидох до мястото, където стояха.

— Един паяк ще яде муха! — каза Еди.

Погледнах. Паякът беше опънал паяжината си между клонките на храста и в нея се беше хванала една муха. Паякът много се радваше. Мухата тресеше цялата паяжина, докато се опитваше да избяга. Бръмчеше силно и безпомощно, докато паякът омотаваше крилата и тялото й в нова и нова паяжина. Не спираше да я обикаля с паяжината си, а мухата не спираше да бръмчи. Паякът беше много голям и грозен.

— Сега ще я захапе! — извика Чък. — Гледайте само!

Аз се промуших между тях и изритах паяка и мухата от паяжината.

— Какво направи бе, дяволите да те вземат? — попита Чък.

— Кучи син! — кресна Еди. — Всичко развали!

Аз се отдръпнах. Дори Франк ме гледаше неразбиращо.

— Да го пипнем! — извика Джийн.

Бяха ми запречили пътя към улицата. Затова хукнах по алеята и влязох в задния двор на някаква непозната къща. Те тичаха след мен. Прекосих двора и свърнах зад гаража. Отзад имаше ограда от ковано желязо, обвита в лозница и висока два метра. Качих се на оградата и я прескочих. Прекосих следващия двор, хукнах по алеята и когато стигнах до края, хвърлих поглед назад и видях, че Чък е стигнал до върха на оградата. После обаче се подхлъзна и тупна по гръб обратно в двора.

— Мамка му! — изруга.

Аз завих надясно, без да спирам да тичам. Преминах на бегом седем-осем пресечки, после седнах да си почина на моравата пред някаква къща. Наоколо не се виждаше никой. Чудех се дали Франк ще ми прости. Чудех се дали другите ще ми простят. Реших една-две седмици да не им се мяркам пред очите…

И те забравиха. Известно време не се случи нищо. Дълги, дълги дни. После бащата на Франк се самоуби. Никой не разбра защо. Франк ми каза, че двамата с майка му ще се преместят да живеят в по-малка къща в друг квартал. Каза, че ще ми пише. И наистина ми изпращаше писма. Но в тях не пишеше нищо. Вместо това и двамата рисувахме картинки. Бяха за канибали. В неговите картинки се разказваше за някое приключение с канибали, а после аз продължавах историята оттам, докъдето беше стигнал той, и също рисувах канибали. Веднъж майка ми намери едно от писмата на Франк, показа го на баща ми и с писмата беше дотук.

Пети клас премина в шести клас и аз започнах да обмислям бягство от къщи, но после се сетих, че щом дори бащите на повечето от нас не можеха да си намерят работа, как щях да си намеря работа аз, след като бях висок метър и четирийсет? Народният герой тогава беше Джон Дилинджър. Обичаха го и малки, и големи. Той вземаше пари направо от банките. Освен него прочути бяха Флойд Красавеца, Мама Баркър и Кели Автомата.

Хората започнаха да ходят на незастроените парцели, където растяха бурени. Бяха открили, че някои от бурените могат да се сварят и стават за ядене. Мъжете се биеха с юмруци по пустите терени и по кръстовищата. Всички бяха много ядосани. Мъжете си свиваха цигари от тютюн „Бул Дърам“ и се репчеха на всички. Пускаха малкото кръгло етикетче на кутиите с тютюн да виси от предното джобче на ризата и можеха да свиват цигара с една ръка. Когато човек видеше някой мъж с етикетче „Бул Дърам“, трябваше да си отваря очите на четири. Хората обикаляха и си говореха за втората и третата си ипотека. Една вечер баща ми се прибра със счупена ръка и две насинени очи. Майка ми също си беше намерила някаква нископлатена работа някъде. Всички момчета в квартала имаха по два чифта панталони — едни за делник и едни за празник. В магазините се продаваха подметки и токове по петнайсет или двайсет цента чифта, заедно с лепило, така че хората да могат да подлепят износените си обувки. Родителите на Джийн гледаха в двора си един петел и няколко кокошки и ако някоя от кокошките не снасяше достатъчно яйца, я изяждаха.

При мен положението беше същото — ходех на училище и се виждах с Чък, Джийн и Еди. Не само родителите станаха по-лоши — децата също, дори животните. Все едно и те гледаха от хората.

Един ден стоях при момчетата и чаках, както обикновено, защото бяхме в обтегнати отношения и аз всъщност не исках да се сдобрявам с тях. Джийн изведнъж дотърча при мен и каза:

— Ей, Хенри, ела бързо!

— Какво има?

— ИДВАЙ БЪРЗО!

Джийн се затича и аз хукнах след него. Изтичахме по алеята и влязохме в двора на семейство Гибсън. Дворът на семейство Гибсън беше ограден с висока тухлена ограда.