Чарлз Буковски - Всичко на масата

— БУМ, БУМ, БУМ.

Да, Ричард Уейт беше едно от малкото момчета, с които никога не говорехме. Всъщност малко ни беше страх от него. Не беше човек, когото да можеш спокойно да пребиеш, защото от това нямаше да ти стане по-леко. Просто ти се искаше да се махнеш възможно най-далече от него, да не го гледаш, да не виждаш тези дебели устни и огромната му отворена уста като на премазана жаба. Искаше ти се да го отбягваш, защото не можеш да го победиш.

Така че ние чакахме ли, чакахме, докато госпожица Гредис продължаваше с речта си за разликите между английската и американската култура. Чакахме, а Ричард Уейт продължаваше ли, продължаваше. Юмрукът на Ричард се блъскаше в долната страна на чина, момичетата се споглеждаха, а момчетата си мислеха: „Какво прави този идиот в нашия клас? Сега ще развали всичко. Заради един идиот госпожица Гредис никога повече няма да си вдигне полата.“

— БУМ, БУМ, БУМ…

И после думкането спря. Ричард остана неподвижен. Беше свършил. Ние крадешком го погледнахме. Беше си същият. Чудехме се дали спермата му е в ръката или по панталоните?

Звънецът удари. Часът по английски свърши.

Той продължи да го прави и след това. Ричард Уейт честичко блъскаше по чина, докато слушахме госпожица Гредис, а тя седеше на първия чин с кръстосани крака и вдигната пола. Момчетата започнаха да свикват. След известно време дори взехме да се забавляваме от ситуацията. Момичетата също го приеха, но това не им харесваше, особено на Лили Фишман, за която почти бяхме забравили.

Освен с Ричард Уейт в този клас имах проблем и с още едно момче: Хари Уолдън. Момичетата смятаха Хари Уолдън за красавец, защото имаше дълги златни къдрици и беше облечен с особени, деликатни одежди. Приличаше на конте от XVIII век, целият в някакви странни цветове, тъмнозелено, тъмносиньо, направо не знам откъде техните му намираха такива дрехи. Освен това винаги седеше напълно неподвижен и слушаше внимателно. Все едно разбираше всичко. Момичетата все повтаряха: „Той е гений“. На мен не ми приличаше на гений. Но не можех да разбера защо яките момчета не го тормозят. Това ме притесняваше. Как успяваше да се измъкне толкова лесно?

Един ден го срещнах в коридора и го спрях.

— Според мен на нищо не приличаш — заявих. — Защо всички те мислят за голяма работа?

Уолдън отмести поглед надясно и когато и аз се обърнах да видя какво зяпа, той се плъзна покрай мен, сякаш бях излязъл от отходния канал, и след миг вече си беше седнал на чина.

Почти всеки ден госпожица Гредис ни показваше всичко, Ричард блъскаше по чина, а този тип Уолдън седеше мълчаливо и се преструваше на гений. Накрая ми писна.

Попитах другите момчета:

— Ей, според вас Хари Уолдън наистина ли е някакъв гений? Само седи с красивите си дрешки и мълчи. Какво доказва с това? Всички можем да седим и да си траем.

Не ми отговориха. Изобщо не разбирах защо се отнасят така с този шибаняк. А после стана и по-лошо. Тръгна слух, че Хари Уолдън всяка вечер ходел при госпожица Гредис, че той е любимият й ученик и двамата правят любов. От тази мисъл направо ми се повръщаше. Представях си как съблича изящните си дрехи в зелено и синьо, внимателно ги сгъва на някой стол, после събува оранжевите си боксерки от сатен и се плъзва под чаршафа, където госпожица Гредис разпилява златните му къдрици на рамото си, гали го и му прави разни други неща.

Момичетата също си шепнеха за това, а момичетата винаги знаеха всичко. И макар че момичетата не харесваха госпожица Гредис, те смятаха, че всичко е наред, че цялата история е логична, защото Хари Уолдън е такъв гений, деликатен и уязвим, и трябва да му съчувстваме, доколкото можем.

Веднъж пак хванах Хари Уолдън в коридора.

— Ще те спукам от бой, кучи сине, мен не можеш да излъжеш!

Хари Уолдън ме погледна. После погледна над рамото ми, вдигна ръка и посочи:

— Какво е това?

Обърнах се да видя. Нямаше нищо и когато пак се обърнах към него, той беше изчезнал. Вече седеше в класната стая, в пълна безопасност, обграден от момичетата, които го смятаха за гений и го обичаха.

Слуховете за Хари Уолдън, който всяка вечер ходел в къщата на госпожица Гредис, продължиха да се множат и в някои дни той дори не идваше на училище. Тези дни ми бяха любими, защото тогава трябваше да се справям само с удрянето по чина и нямаше нужда да мисля за златните му къдрици и обожанието, което му отдаваха малките момичета с техните полички, пуловерчета и колосани карирани роклички. Когато Хари го нямаше, момичетата си шепнеха: „Толкова е чувствителен …“