Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Не е. Изкуствена е. Пробвай.

— Какво?

— Пипни я. Изкуствена е.

Пипнах го по ръката. Беше твърда като камък.

— Как е станало?

— Така съм се родил. Ръката ми е изкуствена чак до лакътя. Трябва да я връзвам за истинската част. На лакътя си имам малки пръстчета, с нокти и всичко останало, но не могат да се движат.

— Имаш ли приятели? — попитах.

— Не.

— И аз.

— Тези момчета не искат ли да играят с тебе?

— Не.

— Аз имам футболна топка.

— Можеш ли да хващаш?

— Всеки път хващам — каза Ред.

— Върви да я донесеш.

— Добре…

Ред отиде до гаража на баща си и излезе с футболна топка. Подхвърли ми я, после се затича назад по моравата пред тях.

— Давай, хвърли я…

Хвърлих топката. Той протегна и двете си ръце, и здравата, и недъгавата, и я хвана. Когато я улови, топката леко изскърца.

— Добре я хвана — казах аз. — Сега ти ми я хвърли!

Той завъртя ръка и пусна топката към мен; тя полетя като ракета и аз едва успях да я удържа, когато се заби в стомаха ми.

— Много близо си застанал — рекох му аз. — Иди още назад.

„Най-сетне малко практика“, помислих си. „Малко хващане и хвърляне.“ Беше много хубаво.

После аз бях разпределител. Претърколих се назад, избутах невидим нападател и пуснах топката по спирала. Дойде малко къса. Ред обаче се затича напред, подскочи, хвана топката, претърколи се три-четири пъти и не я изпусна.

— Много си добър, Ред. Как си станал толкова добър?

— Татко ме научи. Постоянно тренираме.

После Ред отстъпи още назад и ми хвърли една висока топка. Докато тичах назад да я хвана, топката сякаш увисна точно над главата ми. Между къщата на Ред и къщата на Чък имаше жив плет и докато тичах да хвана топката, се блъснах в него и паднах. Топката удари върха на оградата и прескочи от другата страна. Отидох до двора на Чък, за да я взема. Чък ми я подхвърли.

— Ей, Хайни! Вече си имаш приятел-изрод, а?

Няколко дни по-късно двамата с Ред бяхме на двора пред тях и си подхвърляхме и подритвахме топката. Чък и приятелите му ги нямаше. Двамата с Ред ставахме все по-добри. Тренировки, нищо друго не ти трябва. Човек просто трябва да получи своя шанс. Но някой винаги определя кой получава своя шанс и кой — не.

Хванах една топка с една ръка над рамото си, завъртях се и я метнах обратно към Ред, който подскочи високо във въздуха, хвана я и падна обратно с нея. Може би някой ден щяхме да играем за националната купа. После видях пет момчета, които вървяха по тротоара към нас. Не бяха от моето училище. Бяха на нашата възраст и ни гледаха лошо. Двамата с Ред продължихме да си подхвърляме топката, а те спряха и ни загледаха.

После един от тях излезе на моравата. Най-големият.

— Хвърли ми топката — каза той на Ред.

— Защо?

— Искам да видя дали ще я хвана.

— Не ме интересува дали ще я хванеш.

— Хвърли ми топката!

— Ей, той е еднорък — обадих се аз. — Остави го на мира.

— Трай, маймуно! — тросна се той и отново се обърна към Ред. — Хвърли ми топката!

— Върви по дяволите! — опъна се Ред.

— Вземете му топката! — извика голямото момче на останалите.

Те се затичаха към нас. Ред се обърна и хвърли топката на покрива на къщата си. Покривът беше наклонен и топката се затъркаля обратно, но се спря на улука. После петимата ни подхванаха. „Петима на двама — помислих си аз. — Нямаме шансове.“ Някой ме удари по слепоочието и аз замахнах, но не улучих. Друг ме ритна отзад. Беше силен и точен шут и болката подскочи нагоре по гръбнака ми. После чух как нещо изпращя, почти като изстрел, и един от тях се просна на земята, като се държеше за челото.

— Мамка му! — каза той. — Счупи ми главата!

Двамата с Ред бяха по средата на моравата. Ред държеше изкуствената си ръка за китката със здравата си ръка. Беше като бухалка. Той отново замахна. Отново се чу силно „прас“ и още един от тях се строполи на тревата. Аз се окуражих и улучих трето момче право по устата. Видях как устната му се сцепи и по брадичката му потече кръв. Останалите двама избягаха. После най-голямото момче, което ни беше нападнало първо, се изправи заедно с другото. Държаха се за главите. Момчето с разкървавената уста не помръдна от мястото си. Тримата се събраха и заедно отстъпиха по улицата. Когато се отдалечиха достатъчно, голямото момче се обърна и извика:

— Ще се върнем!

Ред се затича към тях, а аз се затичах подир Ред. Те побягнаха и след като завиха зад ъгъла, двамата с Ред спряхме да ги гоним. Върнахме се обратно и намерихме в гаража стълба. Свалихме топката и отново започнахме да си я подхвърляме…