Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Няма проблеми — успокои ме тя. — Ще го разберем. А ти не се тревожи. Извадил си късмет. Разминало ти се е само с една цицина и охлузвания.

Беше мила, но аз си знаех, че след като ми оздравеят коленете, повече няма да иска да се виждаме.

— Нека да остана тук — казах й аз.

— Какво? А, тоест не искаш да се върнеш у дома при вашите?

— Да. Мога ли да остана тук?

— Не може, сладурче. Тези легла ни трябват за други хора, които наистина са болни или пострадали от нещо.

После ми се усмихна и излезе от стаята.

Когато баща ми дойде, направо влезе в стаята и ме вдигна от леглото, без да продума. После ме изнесе от стаята и навън по коридора.

— Малко копеленце! Колко пъти съм ти повтарял да погледнеш и в ДВЕТЕ посоки, преди да пресичаш улицата?

Той бързо крачеше по коридора. Минахме покрай сестрата.

— Довиждане, Хенри — каза тя.

— Довиждане.

Качихме се на асансьора заедно с някакъв старец в инвалидна количка. Зад него стоеше медицинска сестра. Асансьорът тръгна надолу.

— Май ще се мре — рече старецът. — Не искам да умирам. Страх ме е от смъртта…

— Не се ли наживя, дъртак такъв! — измърмори баща ми.

Старецът в кабината, изглежда, се стресна. Асансьорът спря. Вратата остана затворена. Едва тогава забелязах, че имаше оператор, който го управляваше. Седеше на малко столче. Беше джудже, облечено в яркочервена униформа, с червена фуражка.

Джуджето вдигна поглед към баща ми:

— Сър — обърна се към него. — Вие сте отвратителен глупак!

— Ей, дребосък — отговори баща ми. — Отваряй шибаната врата или ще ти скъсам гъза от бой.

Вратата се отвори. Излязохме от болницата. Баща ми ме понесе през моравата пред сградата. Все още бях облечен с болничната нощница. Баща ми бе натъпкал дрехите ми в торба, която държеше в ръката си. Вятърът вдигна нощницата ми и аз видях ожулените си колене, без превръзки и боядисани от йода. Баща ми почти тичаше през моравата.

— Когато пипнат този кучи син — заяви, — ще го съдя! Ще го осъдя до последния цент! Ще ме издържа, докато умре! Писна ми от шибания млекарски камион! Млекарна „Златна ера“! Златна ера, колкото е златен косматият ми гъз! Ще се преместим да живеем край южните морета. Ще ядем само кокосови орехи и ананаси!

Баща ми стигна до колата и ме сложи да седна отпред. После се качи от другата страна и запали двигателя.

— Мразя пияници! Баща ми беше пияница. Братята ми са пияници. Пияниците са слабаци . Пияниците са страхливци . А пияниците, които блъскат хората с коли и бягат, трябва да лежат в затвора до живот!

Докато пътувахме към къщи, той продължаваше да ми говори:

— Знаеш ли, че край южните морета туземците живеят в колиби от трева? Просто берат храната направо от дърветата, само кокосови орехи и ананаси. И си мислят, че белите хора са богове! Туземците ловят риба и пекат глигани, а техните момичета танцуват по цяла нощ, облечени са само с полички от трева и чешат мъжете си зад ушите. Млекарна „Златна ера“ — косматият ми гъз !

Но мечтата на баща ми нямаше да се сбъдне. Наистина хванаха човека, който ме беше блъснал, и го пратиха в затвора. Той обаче имаше жена и три деца, а работа — не. Беше пияница и нямаше пукнат долар. Държаха го в затвора известно време, но баща ми не заведе дело. Както каза самият той, „Не можеш да източиш кръв от шибано червено цвекло!“

Баща ми винаги гонеше съседските деца от къщи. Казваха ми да не си играя с тях, но аз все пак слизах по улицата и ги гледах как играят.

— Ей, Хайни! — крещяха ми те. — Що не си ходиш в Германия?

Отнякъде бяха разбрали къде съм роден. Най-лошото беше, че всичките бяха горе-долу на моята възраст и играеха заедно не само защото бяха от един квартал, а и защото ходеха в едно и също католическо училище. Бяха здрави хлапета, играеха ръгби с часове и почти всеки ден по две от тях си устройваха юмручен бой. Главатарите на бандата бяха четирима — Чък, Еди, Джийн и Франк.

— Ей, Хайни, ходи си в Страната на киселото зеле!

Просто нямаше начин да вляза в тяхната банда…

После в къщата до Чък се нанесе едно червенокосо хлапе. Ходеше на някакво специално училище. Веднъж седях на бордюра, когато то излезе на улицата. После седна до мен на бордюра.

— Здрасти, аз се казвам Ред.

— Аз съм Хенри.

Двамата поседяхме и погледахме как останалите играят на топка. Погледнах към Ред.

— Защо носиш ръкавица на лявата си ръка? — попитах.

— Защото имам само една ръка.

— На мен и тази ми се струва истинска.