Чарлз Буковски - Всичко на масата

В осмия ининг „Миранда“ така и не получиха възможност да играят бейзбол. Нашите петокласници излязоха на игрището и ги предизвикаха на бой. Дори един от четвъртокласниците излезе и се сби с едно от техните момчета. Тогава от „Миранда“ си взеха екипировката и побягнаха. Ние ги погнахме по улицата.

Тъй като вече нямаше какво да правим, двама от нашите се сбиха помежду си. Беше хубав бой. И двамата си разбиха носовете, но продължаваха да удрят добре, докато един от учителите, който беше останал да гледа играта, не дойде да ги разтърве. Човекът така и не разбра на колко малко му се размина да не скочат да натупат и него.

Една нощ татко ме взе със себе си по маршрута, по който разнасяше млякото. По това време вече нямаше конски каруци. Колите, с които развозваха млякото, вече си имаха двигатели. След като натоварихме стоката в млекарския цех, ние потеглихме. Харесваше ми да съм навън толкова рано сутрин. Виждаха се луната и звездите. Беше студено, но интересно. Питах се защо баща ми е решил да ме вземе със себе си, след като редовно беше започнал да ме бие с каиша за точене на бръснача един-два пъти в седмицата и нещата между нас не вървяха.

На всяка спирка той скачаше от камиона и оставяше по една или две бутилки мляко. Понякога добавяше и сирене, извара или сметана, а друг път — бутилка портокалов сок. Повечето хора пускаха бележки в празните бутилки, в които пишеше какво искат на следващата сутрин.

Баща ми караше камиона, спираше, потегляше и разнасяше доставките.

— Окей, синко, в коя посока караме сега?

— На север.

— Точно така. Отиваме на север.

Минавахме нагоре и надолу по улиците, спирахме и отново потегляхме.

— Окей, а сега накъде караме?

— На запад.

— Не, сега караме на юг.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Я си представи, че ей сега те изхвърля от камиона и те оставя на тротоара. Какво ще правиш?

— Не знам.

— Искам да разбера как ще оцелееш след това.

— Ами предполагам, че първо ще се върна и ще изпия млякото и портокаловия сок, които току-що остави на стъпалата към верандата.

— А после?

— Ще намеря някой полицай и ще му разкажа какво си направил.

— Така ли ще сториш? И какво точно ще му кажеш?

— Ще му кажа как си ме излъгал, че запад е юг, защото си искал да се изгубя.

Небето просветляваше. Скоро приключихме с разнасянето на цялата стока и спряхме в едно кафене да закусим. Сервитьорката дойде при нас.

— Здрасти, Хенри — каза тя на баща ми.

— Здрасти, Бети.

— Кой е малкият? — попита Бети.

— Това е малкият Хенри.

— Прилича на теб.

— Да, но няма мозък.

— Е, надявам се да не е така.

Поръчахме си. Закусихме с бекон и пържени яйца. Докато се хранехме, баща ми каза:

— Сега идва трудната част.

— Каква е тя?

— Трябва да събера парите, които ми дължат едни хора. Но някои от тях не искат да ги върнат.

— Не може да не ги върнат.

— И аз това им разправям.

Изядохме си закуската и отново подкарахме. Баща ми слизаше от камиона и чукаше на разни врати. Чувах го как се оплаква на висок глас:

— А СПОРЕД ТЕБ КАКВО ДА ЯМ АЗ, ПО ДЯВОЛИТЕ? СЛЕД КАТО СИ ИЗПИЛ МЛЯКОТО, ВЕЧЕ Е ВРЕМЕ ДА ИЗКЕНДЗАШ ПАРИТЕ!

Всеки път казваше нещо различно. Понякога се връщаше с парите, понякога не.

После го видях как влезе сред една редица от бунгала. Вратата се отвори и на прага застана една жена, облечена с хлабаво завързано копринено кимоно. Пушеше цигара.

— Виж, сладурче, просто трябва да ми дадеш парите. Ти ми дължиш най-много от всички!

Тя се изсмя в лицето му.

— Виж, сладурче, дай ми само половината, дай ми някаква вноска, каквото и да е, колкото да покажа нещо.

Тя издуха едно кръгче от цигарен дим, протегна ръка и го разкъса с пръст.

— Виж, наистина трябва да ми платиш — продължи баща ми. — Положението е сериозно.

— Влизай. Нека да го обсъдим — каза жената.

Баща ми влезе и вратата се затвори. Остана вътре доста дълго време. Слънцето се издигна много високо в небето. Когато баща ми излезе от бунгалото, косата му беше разрошена, а той си напъхваше ризата обратно в панталоните. Качи се в камиона.

— Жената върна ли ти парите? — попитах аз.

— Това беше последната спирка — каза баща ми. — Не издържам вече. Ще върнем камиона и ще си ходим вкъщи…

По-късно отново видях онази жена. Един ден, когато се върнах от училище, тя седеше на един стол в дневната в нашата къща. Майка ми и баща ми също седяха там, а майка ми плачеше. Когато ме видя, майка ми се изправи и се затича към мен, за да ме прегърне. Заведе ме в спалнята и ме сложи да седна на леглото.