Чарлз Буковски - Всичко на масата

Изправих се.

— Да му се не види! — казах, излязох на улицата и се прибрах вкъщи.

За известно време Лайла Джейн спря да ми се обажда всеки следобед. Нямаше значение. Беше дошъл футболният сезон и аз бях станал велик разпределител — поне във въображението си. Хвърлях топката на деветдесет метра и я ритах на осемдесет. Но на нашия отбор почти не му се налагаше да рита топката, не и когато аз успеех да я пипна. Бях най-добър в това да се забивам в най-едрите мъже от противниковия отбор. Направо ги мачках. Събираха се по петима-шестима, за да успеят да ме спрат. Понякога, както и при бейзбола, ми ставаше жал за тях и се оставях да ме спрат още на осмия или десетия метър. Тогава обикновено получавах тежка контузия и се налагаше да ме изнесат от игрището. Моят отбор започваше да изостава в резултата, да речем със седемнайсет точки срещу четирийсет за противника, и когато до края на играта оставаха само три-четри минути, аз се връщах на терена, направо бесен, че са ме контузили. Тогава стигах до тъчдаун всеки път, когато хванех топката. Публиката направо полудяваше от възторг! А когато играех в защита, спирах всички нападатели и пресичах всички пасове. Сякаш бях навсякъде по терена едновременно. Чинаски, Разярения бик! Когато до края на играта оставаха само няколко секунди, аз хващах топката дълбоко в нашата защита. Тичах напред, настрани, назад. Измъквах се от всички защитници поред и ги прескачах, когато падаха. Никой не ме пазеше. Играчите от моя отбор до един бяха женчовци. Най-сетне, когато петима противникови играчи вече се бяха вкопчили в мен, аз реших сам да си свърша работата и ги помъкнах през цялото игрище, пресякох тяхната линия и направих победния тъчдаун.

Един следобед в градината през задния вход влезе голямо момче и аз вдигнах очи към него. Просто си влезе, застана пред мен и ме погледна. Беше около година по-голям от мен и не беше от моето училище.

— Аз съм от училище „Мармаунт“ — каза ми той.

— По-добре да изчезваш — рекох му аз. — Баща ми всеки момент ще се върне от работа.

— Така ли? — попита той.

Изправих се.

— Всъщност какво искаш?

— Чух, че вие в „Делси“ се мислите за много яки.

— Печелим всички училищни първенства.

— Защото не играете честно. А ние в „Мармаунт“ не обичаме измамниците.

Беше облечен със стара синя риза, разгърдена до средата. На лявата му китка беше навит кожен каиш.

— Ти мислиш ли се за много як? — попита ме той.

— Не.

— Какво имаш в гаража? Май ще си взема нещо от вашия гараж.

— Не влизай там.

Вратата на гаража беше отворена, той мина покрай мен и влезе. Вътре нямаше нищо особено. Накрая той намери една стара, изпусната плажна топка и я вдигна.

— Май ще си взема това.

— Остави я.

— Друг път! — каза той и ме замери по главата.

Наведох се. Той излезе от гаража и тръгна към мен. Аз отстъпих.

Той продължи да върви подире ми из двора.

— Измамниците се провалят в живота! — каза той.

После замахна да ме удари. Аз се наведох. Усетих как въздухът се раздвижи около ръката му. Тогава затворих очи, скочих към него и започнах да удрям. Понякога улучвах нещо. Усещах, че и той ме улучва, но не болеше. По-скоро ме беше страх. Но нямаше какво да направя, освен да продължавам да го удрям. После чух глас, който каза:

— Престанете!

Беше Лайла Джейн. Влязла бе в двора. И двамата спряхме да се бием. Тя вдигна някаква стара консервена кутия и я хвърли. Кутията уцели момчето от „Мармаунт“ точно по челото и отскочи. Той постоя малко, после се разрева и избяга. Стигна до задната врата на двора, излезе на алеята и изчезна от поглед. От една малка консервена кутия. Бях много изненадан, че голямо момче като него си позволява да плаче така. В „Делси“ си имахме правила. Никога не издавахме нито звук. Дори женчовците мълчаливо си понасяха боя. Тези момчета от „Мармаунт“ май не ги биваше особено.

— Нямаше нужда да ми помагаш — казах на Лайла Джейн.

— Той те удряше!

— Не ме болеше.

Лайла Джейн тичешком прекоси двора, излезе през задната врата, влезе в техния двор и се скри в къщата.

„Лайла Джейн май все още ме харесва“ — помислих си аз.

Във втори и трети клас пак не ме пускаха да играя бейзбол, но някак си знаех, че постепенно набирам скорост. Знаех, че ако отново ми позволят да хвана бухалката, ще изпратя топката над покрива на училището. Веднъж си стоях на двора, когато при мен дойде един учител.

— Какво правиш тук?

— Нищо.

— Имате час по физическо. Трябва да участваш в игрите. Да не си инвалид?