Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Кой ритна тази топка? — попитах.

— Питаш кой ритна топката ли?

— Да.

— И какво ще направиш, когато разбереш?

Не отговорих.

— Беше Били Шерил — каза някой.

Били беше един шишко, който всъщност беше по-добър от останалите, но все пак беше от тях. Тръгнах към Били. Той не помръдна. Когато се приближих достатъчно, той замахна пръв. Почти не усетих. Цапардосах го зад лявото ухо, а когато се хвана за ухото, го ударих в стомаха. Той падна на земята и остана там.

— Стани и се бий с него, Били — нареди Станли Грийнбърг.

Станли вдигна Били и го бутна към мен. Забих юмрук в устата му и той се хвана за нея с две ръце.

— Окей — каза Станли. — Аз ще се бия вместо него!

Момчетата се разшумяха радостно. Аз реших да бягам, защото не исках да умра. Но тогава дойде един учител.

— Какво става тук? — попита той.

Наричаше се господин Хол.

— Хенри се заяжда с Били — каза Станли Грийнбърг.

— Така ли е, момчета? — попита господин Хол.

— Да — отвърнаха те.

Господин Хол стисна ухото ми и не го пусна по целия път до кабинета на директора. Когато стигнахме, той ме бутна на един стол пред някакво празно бюро и почука на вратата на директора. Влезе вътре и постоя известно време, а когато излезе, просто си тръгна, без да ме погледне. Седях пет-десет минути, после директорът се появи и седна зад бюрото. Беше много представителен мъж, с буйна бяла коса и синя папийонка. Изглеждаше като истински джентълмен. Казваше се господин Нокс. Господин Нокс сплете пръсти и ме погледна, без да продума. Вече не бях толкова сигурен, че е истински джентълмен. Май искаше да ме сплаши, както правеха и останалите.

— Е — каза той най-сетне. — Разкажи ми какво стана.

— Нищо не е станало.

— Ти си набил Били Шерил. Родителите му ще искат да разберат защо.

Не отговорих.

— Мислиш ли, че можеш да раздаваш справедливост по този начин всеки път, когато нещо не ти харесва?

— Не.

— Тогава защо го направи?

Не отговорих.

— Мислиш ли, че с нещо превъзхождаш останалите хора?

— Не.

Господин Нокс поседя, без да казва нищо. Държеше дълъг нож за разрязване на писма и го плъзгаше напред-назад по зеленото сукно на бюрото. На бюрото му имаше голяма мастилница със зелено мастило и поставка за писалки с четири писалки. Чудех се дали ще ме набие.

— Тогава защо го направи?

Не отговорих. Господин Нокс продължаваше да плъзга ножа напред-назад по сукното. Телефонът звънна. Той вдигна.

— Ало? А, госпожо Кирби? Какво е направил? Какво? А защо вие не се погрижите за дисциплината? Сега съм зает. Добре, ще ви се обадя, когато свърша с този тук…

Той затвори. Отметна хубавата си бяла коса от очите с една ръка и ме погледна.

— Защо ми усложняваш живота?

Не му отговорих.

— Смяташ се за много печен, а?

Мълчах.

— Яко хлапе, а?

Около бюрото на господин Нокс летеше една муха. Мухата се завъртя над зелената мастилница. После кацна върху черната капачка на зелената мастилница и започна да си чисти крилцата.

— Окей, хлапе, и ти си як, но и аз съм як. Дай да си стиснем ръцете.

Аз не се смятах за много як, така че не си дадох ръката.

— Хайде де, дай си ръката.

Протегнах ръка към него, той я хвана и започна клати нагоре-надолу. После спря и ме погледна. Имаше ясносини очи, по-сини от папийонката му. Очите му бяха почти красиви. Не откъсваше поглед от мен и не ми пускаше ръката. Започна да стиска все по-силно.

— Искам да те поздравя, защото си толкова як.

Продължи да стиска все по-силно.

— Според теб аз як ли съм?

Не отговорих.

Той приклещи костите на пръстите ми една в друга. Усетих как костите във всеки пръст се врязват в плътта на съседния. Пред очите ми се завъртяха червени кръгове.

— Смяташ ли, че съм як? — повтори той.

— Ще те убия — казах аз.

— Какво?

Господин Нокс още повече затегна хватката си. Ръката му беше като менгеме. Виждах отблизо всяка пора по лицето му.

— Яките типове не крещят от болка, нали така?

Вече не можех да го гледам. Захлупих лице към бюрото му.

— Як ли съм, а? — попита господин Нокс.

И стисна още по-силно. Прииска ми се да изкрещя от болка, но се опитвах да не издам звук, за да не ме чуят в класните стаи.

— Як ли съм, а?

Помълчах още малко. Никак не ми се искаше да отговарям. Накрая казах:

— Да.

Господин Нокс ми пусна ръката. Не смеех да я погледна. Оставих я да виси отстрани до тялото ми. Забелязах, че мухата е отлетяла и си помислих, че сигурно не е толкова лошо да си муха. Господин Нокс пишеше нещо на един лист.