Чарлз Буковски - Всичко на масата

Продължавах да го гледам. Лицето му беше ужасно. Тогава питчърът се засили, метна топката и аз се втурнах към втора база. Тичах като луд и стигнах навреме. Топката пристигна след мен. Не можаха да ме изгорят в аут.

— Ти си аут! — изкрещя момчето, което беше наред да е съдия.

Аз се изправих. Не можех да повярвам.

— Казах, АУТ! — изрева съдията.

Тогава разбрах, че съм аутсайдер. И двамата с Дейвид бяхме аутсайдери. Другите искаха да съм „аут“, защото така трябваше . Знаеха, че с Дейвид сме приятели. И заради Дейвид не искаха и мен. Докато се отдалечавах от игрището, видях Дейвид на трета база, обут с късите си панталони. Синьо-жълтите му чорапи се бяха смъкнали до глезените. Защо си беше избрал точно мен? Бях набелязан за жертва. Същия следобед след училище си тръгнах много бързо и се прибрах вкъщи сам, без Дейвид. Не исках пак да гледам как го бият съучениците ни или майка му. Не исках да слушам тъжната му цигулка. Но на следващия ден, когато седна до мен в обедната почивка, му изядох пържените картофи.

Дойде и моят ден. Бях висок и се чувствах много силен на мястото на батъра. Не можех да повярвам, че съм толкова зле, колкото им се искаше. Удрях накриво, но силно. Те също знаеха, че съм силен, а може би и „откачен“. Но аз имах някакво чувство, че вътре в мен има нещо истинско. Може би беше просто втвърдено ако, но все пак беше повече от това, което имаха те. Дойде моят ред да удрям.

— Ей, дойде ред на ГОСПОДИН АУТ! ГОСПОДАРЯТ НА МЕЛНИЦИТЕ!

Топката полетя към мен. Замахнах и усетих как бухалката я улучва точно така, както ми се искаше толкова отдавна. Топката полетя нагоре, все по-нагоре и ПО-ВИСОКО, отвъд очертанията на игрището, много НАД крайния бранител. Той се казваше Дан Брубейкър, но не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как топката прелита над главата му. Изглеждаше така, все едно никога няма да падне на земята. Тогава Брубейкър хукна след топката. Искаше да ме изгори. Но нямаше как да успее. Топката падна и се изтърколи чак до игрището, където играеха петокласниците. Бавно дотърчах до първа база, стъпих на нея, погледнах момчето там, бавно се затичах към втора база, докоснах я, добрах се до трета, където стоеше Дейвид, дори не го погледнах, стъпих на базата и се върнах обратно на мястото на батъра, без дори да тичам. Беше най-великият ден в историята. Беше най-великият хоумрън, постиган от първокласник! Когато стъпих на мястото на батъра, чух един от играчите, Ървинг Боун, който се обърна към капитана на отбора, Станли Грийнбърг:

— Дай да го включим в редовния отбор.

(Редовният отбор играеше в първенството срещу другите училища.)

— Не — каза Станли Грийнбърг.

Станли излезе прав. Никога повече не направих хоумрън. Повечето пъти дори не улучвах топката. Но винаги си спомнях за онзи хоумрън и макар че останалите продължаваха да ме мразят, омразата им беше по-поносима, сякаш вече не бяха съвсем сигурни защо .

С футбола беше още по-зле. Играехме само с докосване. Аз не можех да хващам топката или да я хвърлям, но все пак ме включиха в една игра. Когато техният нападател мина покрай мен, го хванах за яката и го повалих на земята. Той тръгна да се изправя, а аз го ритнах. Не го обичах. Беше онова момче от първа база с вазелина по косата и космите в носа. Станли Грийнбърг дойде при нас. Беше най-едър от всички първокласници. Можеше да ме убие, ако поиска. Той беше нашият водач. Каквото кажеше той, това ставаше.

— Ти не разбираш правилата — каза ми той. — Повече няма да играеш футбол.

Преместиха ме във волейболния отбор. Там играех волейбол с Дейвид и останалите. Не ми харесваше. Те викаха, крещяха и се вълнуваха, но другите играеха футбол. Аз също исках да играя футбол. Трябваше ми само малко практика. Волейболът беше срамно нещо. Волейбол играеха момичетата. След известно време спрях да играя. Просто стоях в центъра на двора, където никой не играеше на нищо. Всички останали играеха на нещо. Всеки ден отивах там и чаках да свършат двете големи междучасия.

Един ден, докато стоях там, стана още по-лошо. Една футболна топка долетя отнякъде и ме удари по главата. Паднах на земята. Зави ми се свят. Останалите се струпаха около мен и започнаха да се кикотят:

— Ей, вижте, Хенри припадна! Припадна като госпожица! Вижте, вижте Хенри!

Изправих се, а слънцето се завъртя около главата ми. После застина мирно. Небето се приближи към очите ми и стана плоско. Все едно бях в клетка. Останалите стояха около мен със своите лица, носове, усти и очи. Толкова много ме дразнеха, че аз си помислих, че нарочно са ме халосали с топката. Не беше честно.