Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Трябва да те слушат по-често, тате — каза майка ми.

— Моля — обадих се аз. — Моля да не вечерям, защото не съм гладен…

— Ще си изядеш ВСИЧКО! — каза баща ми. — Майка ти е готвила!

— Да — съгласи се майка ми. — Моркови, грах и ростбиф.

— И картофено пюре и сос — добави баща ми.

— Не съм гладен.

— Ще си оближеш и пюрето, и дупето! — заяви той.

Правеше се на забавен. Това беше една от любимите му шеги.

— ТАТЕ! — възкликна невярващо майка ми.

Започнах да ям. Беше ужасно. Все едно дъвчех тях самите — това, в което вярваха, и това, което представляваха. Спрях да дъвча и започнах направо да гълтам, за да свърши по-бързо. През това време баща ми обясняваше колко вкусно било всичко и какъв късмет сме имали да ядем такава хубава храна, когато много хора в света и дори много хора в Америка били толкова бедни, че нямали какво да ядат.

— Какво има за десерт, мамо? — попита накрая баща ми.

Лицето му беше ужасно, устните му бяха издадени напред, мазни и влажни от удоволствие. Преструваше се, че нищо не е станало и че не ме е набил току-що. Когато се върнах в моята стая, аз си помислих, че тези хора сигурно не са истинските ми родители, че са ме осиновили и сега не им харесва онова, в което съм се превърнал.

Лайла Джейн беше на моите години и живееше в съседната къща. Все още не ме пускаха да играя с другите деца от квартала, но понякога ми ставаше много скучно да седя в спалнята. Тогава излизах в двора и разглеждах разни неща, предимно буболечки. Или пък сядах на тревата и си фантазирах. Едно от нещата, които си представях, беше как съм велик бейзболист — толкова велик, че можех да ударя топката и да направя хоумрън всеки път, когато си поискам. Но аз нарочно щях да пропускам, за да заблудя другия отбор. Щях да удрям само когато искам. И един сезон, в началото на юли, щях да съм направил само един хоумрън и да удрям успешно само на 13,9% от мястото на батъра. По вестниците щяха да напишат: „ХЕНРИ ЧИНАСКИ ВЕЧЕ НЕ МОЖЕ ДА ИГРАЕ“. И тогава щях да започна да улучвам. Както никога досега! Веднъж щях да си направя шестнайсет хоумръна един след друг. Друг път щях да заставам на мястото на батъра двайсет и четири пъти поред в една и съща игра. До края на сезона вече щях да посрещам 52,3% от всички удари.

Лайла Джейн беше от красивите момичета, които бях виждал в училище. Тя беше от най-милите, а живееше точно до нас. Един ден, докато бях на двора, тя застана до оградата и ме погледна.

— Ти не играеш с другите момчета, нали?

Загледах я. Имаше дълга червеникавокафява коса и тъмнокафяви очи.

— Не — отвърнах. — Не играя с тях.

— Защо?

— Стига ми да ги виждам в училище.

— Аз съм Лайла Джейн — рече тя.

— Хенри.

Тя продължи да ме гледа, а аз седях на тревата и гледах нея. После тя попита:

— Искаш ли да ми видиш гащите?

— Давай — казах аз.

Тя си вдигна роклята. Гащичките й бяха розови и чисти. Изглеждаха добре. Тя продължи да държи роклята си нагоре и се завъртя, така че да я видя и отзад. Отзад също изглеждаше добре. После спусна роклята.

— Чао — каза и си тръгна.

— Чао — отговорих аз.

Това започна да се случва всеки следобед.

— Искаш ли да ми видиш гащите?

— Давай.

Гащичките й почти всеки път бяха с различен цвят и всеки път изглеждаха все по-добре.

Един следобед, след като Лайла Джейн ми показа гащичките си, аз й предложих:

— Хайде да се поразходим.

— Добре — каза тя.

Изчаках я пред вратата и двамата тръгнахме заедно по улицата. Беше много красива. Вървяхме, без да си говорим, докато стигнахме до една незастроена площадка. На нея растяха високи, зелени бурени.

— Хайде да идем там — казах аз.

— Добре — каза Лайла Джейн.

Двамата навлязохме сред високите бурени.

— Покажи ми пак гащите.

Тя вдигна роклята си. Бяха сини.

— Хайде да легнем тук — предложих аз.

Двамата легнахме сред бурените, аз я хванах за косата и я целунах. После й вдигнах роклята и погледнах гащичките и. Сложих си ръката на дупето й и пак я целунах. Продължих да я целувам и да я стискам за дупето. Доста дълго време. Накрая казах:

— Хайде да го направим.

Не бях много сигурен какво точно се прави, но някак си чувствах, че има и още.

— Не, не мога — възпротиви се тя.

— Защо не?

— Защото онези мъже ще ни видят.

— Кои мъже?

— Ей там! — посочи тя.

Погледнах между бурените. На половин пресечка оттам някакви мъже поправяха уличната настилка.

— Не могат да ни видят!

— Могат!