Чарлз Буковски - Всичко на масата

Същия следобед, след училище, той ме намери и тръгна с мен.

— Не ми каза как ти е името — рече.

— Хенри — отвърнах.

Докато вървяхме към къщи, забелязах цяла банда първокласници, които вървяха след нас. Отначало ни следваха на половин пресечка, но после скъсиха разстоянието до няколко метра.

— Какво искат тези? — обърнах се към Дейвид.

Той не отговори и продължи да върви.

— Ей, лайняните гащи! — провикна се един. — Майка ти кара ли те да си сереш в гащите?

— Ей, патрав-матрав!

— Ей, кривоглед-лайноед!

После ни обградиха.

— А твоето другарче? То не иска ли шамарче?

Едно момче хвана Дейвид за яката. После го хвърли на една поляна. Дейвид се изправи. Друго момче застана зад него на четири крака. Първото момче блъсна Дейвид и той се прекатури назад. Трето момче го претърколи и натика лицето му в тревата. После и тримата отстъпиха. Дейвид пак се изправи. Не издаде нито звук, но по лицето му се стичаха сълзи. Най-голямото момче застана пред него.

— Не те искаме в нашето училище, женчо! Изчезвай!

После халоса Дейвид с юмрук в стомаха. Дейвид се преви на две, а момчето го ритна с коляно по лицето. Дейвид падна. От носа му течеше кръв.

После момчетата обградиха мен.

— Ти си наред!

Обикаляха около мен, а аз се въртях. Зад гърба ми винаги оставаха няколко, които не виждах. Бях зареден до пръсване с ако, а сега трябваше и да се бия. Бях едновременно уплашен до смърт и напълно спокоен. Изобщо не разбирах защо го правят. Те продължаваха да се въртят около мен, а аз — с лице към тях. Голямо въртене. Крещяха ми някакви неща, но аз не ги чувах. Най-сетне отстъпиха и си тръгнаха по улицата. Дейвид ме чакаше. Двамата тръгнахме по тротоара към неговата къща на улица „Пикфорд“.

Спряхме пред тях.

— Трябва да влизам. Чао.

— Чао, Дейвид.

Той влезе и отвътре се чу гласът на майка му:

— Дейвид! Погледни си панталоните и ризата! Целите са скъсани и боядисани от тревата! Почти всеки ден си идваш така! Кажи ми, защо постъпваш така?

Дейвид не отговори.

— Попитах те нещо! Защо постъпваш така с дрехите си?

— Без да искам, мамо…

— Без да искаш ? Глупаво момче!

Чух как започна да го бие. Дейвид се разплака и тя продължи да го бие още по-силно. Стоях на моравата и слушах. След малко тя спря да го бие. Чувах как Дейвид хлипа. После и той спря.

Майка му каза:

— Върви да се упражняваш на цигулката.

Седнах на моравата и зачаках. След малко чух цигулката. Беше много тъжна цигулка. Не ми харесваше как свири Дейвид. Поседях и послушах малко, но музиката не се оправи. Акото ми вече се беше втвърдило вътре. Вече не ми се акаше. От светлината на следобедното слънце ме боляха очите. Повръщаше ми се. Станах и си отидох вкъщи.

Постоянно имаше боеве. Учителите изглежда не подозираха за тях. И винаги ставаше още по-зле, когато валеше дъжд. Всички момчета, които идваха с чадъри на училище или носеха дъждобрани, веднага бяха набелязвани. Родителите на повечето от нас бяха твърде бедни, за да купуват такива неща. Когато все пак ни ги купуваха, ние ги криехме в храстите. Всички, които ходеха с чадъри или дъждобрани, се смятаха за женчовци. След училище винаги ги биеха. Майката на Дейвид го караше да ходи с чадър дори когато не валеше, а само беше облачно.

Имаше две големи междучасия. Първокласниците се събираха на собственото си игрище за бейзбол и се разделяха на отбори. Двамата с Дейвид заставахме заедно. Винаги се случваше едно и също. Мен ме избираха предпоследен, а Дейвид го избираха последен, така че вечно бяхме в различни отбори. Дейвид беше по-зле и от мен. Тъй като беше кривоглед, дори не виждаше топката. Аз пък не знаех как се играе. Никога не бях играл с децата от квартала. Не знаех нито как се хваща топката, нито как се удря. Но ми се искаше да се науча, защото играта ми харесваше. Дейвид го беше страх от топката, а мен — не. Удрях силно, по-силно от всички останали, но никога не улучвах топката. Веднъж я избих в аут. Това ми хареса. Друг път направих технически фал. Когато стигнах до първа база, момчето от другия отбор ми каза:

— Друг път няма да се добереш дотук.

Аз застанах пред него и го погледнах. Жвакаше дъвка, а от носа му стърчаха дълги черни косми. Косата му лъщеше от вазелин. Винаги беше ухилен.

— Какво зяпаш? — попита.

Не знаех какво да отговоря. Не бях свикнал да водя разговор.

— Момчетата ми казаха, че си откачен — добави той. — Но мен не ме е страх от теб. Някой ден ще те причакам след училище.