Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Тук няма нищо за ядене — каза баща ми. — Тази муха се е объркала нещо.

Мухата ставаше все по-нахална. Въртеше се все по-близо и по-близо и бръмчеше. Колкото по-близо се въртеше, толкова по-силно бръмчеше.

— Нали няма да кажеш на ченгетата, че Джон може да си дойде? — попита леля ми.

— Няма да го оставя да се измъкне толкова лесно — отвърна баща ми.

Ръката на майка ми бързо подскочи във въздуха. После се затвори в юмрук и майка ми я свали обратно на масата.

— Хванах я — каза тя.

— Какво си хванала? — попита баща ми.

— Мухата — усмихна се майка ми.

— Не ти вярвам.

— Случайно да виждаш мухата някъде? Няма я.

— Сигурно е отлетяла.

— Не, държа я в ръката си.

— Никой не може да е толкова бърз.

— Държа я в ръката си.

— Глупости.

— Не ми ли вярваш?

— Не.

— Отвори си устата.

— Добре.

Баща ми си отвори устата и майка ми я запуши с ръка. Баща ми подскочи като ужилен и се хвана за гърлото.

— ГОСПОДИ БОЖИЧКО!

Мухата излезе от устата му и отново започна да кръжи около масата.

— Стига толкова — заяви баща ми. — Отиваме си вкъщи!

Стана, излезе от къщата, слезе по алеята, качи се в нашия форд и седна в него, като не мърдаше и изглеждаше много страшен.

— Донесохме ти няколко консерви — каза майка ми на леля ми. — Съжалявам, че не можем да ти дадем пари, но Хенри го е страх Джон да не ги похарчи за джин или за бензин за мотора си. Не са кой знае какво: супа, миш-маш, грах…

— О, Катрин, благодаря ти! Благодаря ви и на двамата…

Майка ми стана и аз тръгнах след нея. В колата имаше два кашона с консерви. Видях, че баща ми още седи и не мърда. Не му беше минало.

Майка ми подаде по-малкия кашон с консерви, взе по-големия и аз влязох в двора обратно след нея. Оставихме кашоните в кухненския бокс. Леля Ана дойде при нас и взе една консерва. Беше консерва с грах и на етикета имаше нарисувани малки зелени грахчета.

— Това е чудесно — каза леля ми.

— Ана, трябва да тръгваме. Хенри се почувства лично обиден.

Леля ми силно прегърна майка ми.

— Всичко беше толкова ужасно. Но сега сякаш сънувам! Чакай само да се върнат децата! Чакай само да видят всичките консерви с храна!

Майка ми също прегърна леля ми. После се разделиха.

— Джон не е лош човек — каза леля ми.

— Знам — отвърна майка ми. — Довиждане, Ана.

— Довиждане, Катрин. Довиждане, Хенри.

Майка ми се обърна и излезе. Аз излязох след нея. Отидохме до колата и се качихме. Баща ми запали мотора.

Докато се отдалечавахме, видях, че леля ми стои на вратата и маха с ръка. Майка ми й помаха в отговор. Баща ми не й помаха. Аз също.

Бях започнал да не харесвам баща си. Постоянно се ядосваше за нещо. Където и да отидем, той все се караше с хората. Но май повечето хора не се страхуваха от него; най-често просто го гледаха вторачено и спокойно, а той се ядосваше още повече. Ако излизахме да ядем навън, което се случваше рядко, той все не беше доволен от храната и понякога не искаше да плаща сметката.

— В тази бита сметана са срали мухите! Какво е това заведение, по дяволите?

— Съжалявам, господине, няма нужда да плащате. Просто напуснете, ако обичате.

— Добре де, тръгвам си! Но ще се върна! И ще изгоря тази проклета барака до основи!

Веднъж бяхме в една дрогерия и двамата с майка ми стояхме отстрани, а баща ми се караше с един от продавачите. Друг продавач дойде при нас и попита майка ми:

— Кой е този ужасен човек? Всеки път, когато идва, става скандал.

— Това е мъжът ми — обясни майка ми на продавача.

Спомням си обаче друг случай. Баща ми работеше като млекар и разнасяше млякото много рано сутрин. Една сутрин ме събуди и ми каза:

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Аз станах и излязох навън след него. Бях по пижама и по чехли. Навън беше още тъмно и луната се виждаше. Отидохме до колата с млякото, която се теглеше от кон. Конят не мърдаше.

— Виж — рече баща ми.

После извади бучка захар, сложи я в шепа и я подаде на коня. Конят я изяде от ръката му.

— А сега пробвай ти.

Той сложи една бучка захар в шепата ми. Конят беше много голям.

— Приближи се! Протегни си ръката!

Беше ме страх, че конят ще ми отхапе ръката. Главата му се спусна към шепата ми; видях ноздрите му; устните му се дръпнаха назад, видях езика и зъбите му… и бучката захар изчезна.

— Ето, опитай пак…

Опитах пак. Конят изяде бучката захар и тръсна глава.

— Хайде — подкани ме баща ми. — Дай да те прибера вътре, преди този кон да се изака отгоре ти.