Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Не ти трябват толкова много портокали.

— Аз си знам какво ми трябва. Изчезвайте.

— Такива като тебе трябва да ги бесят!

— Тук аз коля и беся. Изчезвайте!

Човекът пак вдигна пушката. Баща ми се обърна и тръгна да излиза от градината. Ние тръгнахме след него, а човекът с пушката тръгна след нас. После се качихме в колата, но се оказа от случаите, в които тя не искаше да запали. Баща ми слезе, сложи манивелата и я завъртя. Завъртя я два пъти, но колата не запали. Баща ми започна да се поти. Човекът с пушката стоеше до пътя.

— Хайде, запали я най-сетне тази щайга! — каза той.

Баща ми пак се приготви да завърти манивелата.

— Вече не сме на твоята собственост! Можем да си седим тук, колкото си искаме, по дяволите!

— Друг път! Качвайте се в щайгата и изчезвайте, веднага!

Баща ми отново завъртя манивелата. Двигателят се закашля и млъкна. Майка ми седеше с празната кошница за пикник в скута. Аз не смеех да погледна човека с пушката. Баща ми отново завъртя манивелата и двигателят най-сетне запали. Баща ми скочи в колата и започна да мести лостовете.

— Да не съм ви видял повече — каза човекът. — Иначе следващия път няма да ви се размине толкова лесно.

Баща ми подкара нашия форд Т. Човекът не мърдаше от банкета. Баща ми караше много бързо. После намали и направи обратен завой. Върна се до мястото, където беше стоял човекът, но него вече го нямаше. Ние бързо се отдалечихме от портокаловите градини.

— Някой ден ще дойда пак и ще си го върна на това копеле — каза баща ми.

— Тате, довечера ще си направим хубава вечеря — обади се майка ми. — Какво ти се яде?

— Свински пържоли — отвърна той.

Никога не го бях виждал да кара толкова бързо.

Баща ми имаше двама братя. По-малкият се казваше Бен, а по-големият — Джон. И двамата бяха алкохолици и нехранимайковци. Родителите ми често говореха за тях.

— Хвани единия, удари другия — повтаряше баща ми.

— Просто семейството ти е такова, тате — казваше майка ми.

— И твоят брат не става за нищо!

Братът на майка ми беше в Германия. Баща ми често говореше лошо за него.

Имах и още един чичо, Джак, който беше женен за сестрата на баща ми, Елинор. Не познавах нито чичо Джак, нито леля Елинор, защото бяха скарани с баща ми.

— Виждаш ли този белег? — питаше баща ми и вдигаше ръката си. — Това ми е от Елинор, която ми забоде един молив в ръката, още когато бяхме малки. Белегът така и не изчезна.

Баща ми не харесваше никого. И мен не ме харесваше.

— Децата трябва да се виждат, но не и да се чуват — заявяваше той.

Беше ранен следобед в неделя без баба Емили.

— Трябва да отидем да видим Бен — каза майка ми. — На смъртно легло е.

— Той взе сума ти пари назаем от Емили. После ги профука всичките за комар, жени и пиене.

— Знам, тате.

— Затова, когато Емили умре, няма да ни остави нищо.

— Въпреки това трябва да отидем да видим Бен. Казват, че му оставали само две седмици.

— Добре де, добре! Ще отидем!

Така че ние се качихме в нашия форд Т и тръгнахме. Движехме се доста дълго и веднъж спряхме, за да може майка ми да купи цветя. Беше дълъг път, към планината. След доста време стигнахме до хълмовете и започнахме да се изкачваме; имаше много завои. Чичо Бен беше горе в един санаториум и умираше от туберкулоза.

— Емили сигурно пръска сума ти пари, за да плаща санаториума на Бен — каза баща ми.

— Сигурно и Ленърд помага.

— Ленърд няма пукнат грош. Колкото пари имаше, ги изпи, всичко профука.

— Дядо Ленърд ми харесва — обадих се аз.

— Децата трябва да се виждат, но не и да се чуват — отсече баща ми.

После продължи:

— Ей, този Ленърд. Беше добър с нас само когато беше пиян. Тогава се шегуваше с нас и ни даваше пари. Но на следващия ден, когато изтрезнееше, ставаше най-злият човек на света.

Нашият форд Т се справяше съвсем прилично с изкачването. Беше ясно и слънчево.

— Ето го — каза баща ми.

Той вкара колата на паркинга на санаториума и слязохме. Последвах майка ми и баща ми в сградата. Когато влязохме в неговата стая, чичо Бен седеше с изправен гръб в леглото и гледаше навън през прозореца. Извърна се и ни погледна. Беше много красив човек, със слабо лице, черна коса и тъмни очи, които светеха с блестяща светлина.

— Здравей, Бен — поздрави майка ми.

— Здравей, Кати — каза той и ме погледна. — Това ли е Хенри?

— Да.

— Седнете.

Двамата с баща ми седнахме.

Майка ми остана права.

— Цветята, Бен. Не виждам никъде ваза.