Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Хенри — каза той. — Ние двамата се познаваме. Ела вкъщи.

И протегна ръка. Когато се приближих до него, усетих, че устата му наистина вони. Вонята беше много силна, но той беше най-красивият човек, когото бях виждал, и аз не се страхувах от него.

Влязохме в къщата. Той ме заведе до един стол.

— Заповядай, седни. Много се радвам да те видя.

Отиде в другата стая. После се върна с малка метална кутия.

— Това е за теб. Отвори я.

Не можах да махна капака и да отворя кутията.

— Чакай аз да пробвам — каза той.

Той повдигна малко капака и ми подаде кутията. Аз я отворих и видях, че вътре има кръст — германски орден във формата на кръст, с панделка.

— О, не — казах аз. — Той си е твой.

— Подарявам ти го — каза дядо. — Това е просто играчка.

— Благодаря.

— Тръгвай сега. Сигурно се притесняват.

— Добре. Довиждане.

— Довиждане, Хенри. Не, чакай…

Спрях. Той бръкна в малкото джобче на панталоните си с два пръста и с другата си ръка издърпа оттам дълга златна верига. После ми подаде златния си джобен часовник, заедно с веригата.

— Благодаря, дядо…

Те ме чакаха отвън, аз се качих в нашия форд Т и потеглихме. Докато се возехме, всички си говореха за много неща. Постоянно си говореха и не млъкнаха чак докато не се върнахме в къщата на баба. Говориха за много неща, но нито веднъж — за дядо.

Спомням си нашия форд Т. Беше висока кола, стъпенките между колелата сякаш се усмихваха, а когато беше студено, особено сутрин, но и по друго време, баща ми трябваше да пъха манивелата отпред в колата и да я върти много пъти, за да запали.

— Човек може да си счупи ръката така. Това нещо рита като кон.

В неделя отивахме на разходка с колата, когато баба не идваше на гости. Родителите ми харесваха портокаловите градини — цели километри от двете страни на пътя с портокалови дръвчета, които винаги или цъфтяха, или бяха натежали от плод. В металната кутия имаше замразени консерви с плодове върху сух лед, а в кошницата за пикник — сандвичи с наденица, пастет и салам, пържени картофи, банани и безалкохолни газирани напитки. Трябваше постоянно да местят напитките от металната кутия в кошницата и обратно в кутията. Замръзваха много бързо и после трябваше да ги размразяваме.

Баща ми пушеше цигари „Кемъл“ и знаеше много номера и игри, които ни показваше с пакетите цигари „Кемъл“. Колко са пирамидите на пакета? Пребройте ги. Ние ги брояхме, а после той ни показваше още пирамиди, които не бяхме видели.

Уловки имаше и при гърбиците на камилите и думите, отпечатани на пакета. Цигарите „Кемъл“ бяха вълшебни цигари.

Особено добре си спомням една неделя. Кошницата за пикник беше празна. Но ние все пак се возехме през портокаловите горички, все по-далече от къщи.

— Тате — обади се майка ми. — Няма ли да ни свърши бензинът?

— Не, има предостатъчно бензин, по дяволите.

— Къде отиваме?

— Отивам да набера малко портокали, по дяволите!

Докато се возехме, майка ми седеше и не мърдаше. Баща ми спря на банкета, паркира до една телена ограда, а ние млъкнахме и се заслушахме. После баща ми ритна вратата, за да се отвори, и слезе от колата.

— Дайте кошницата.

Тримата се прехвърлихме през оградата.

— След мен — каза баща ми.

Влязохме между две редици от портокалови дръвчета, скрити от слънцето под клоните и листата. Баща ми спря, протегна се и започна да къса портокали от ниските клони на най-близкото дърво. Изглеждаше ядосан, докато късаше портокалите от дървото, и клоните също изглеждаха ядосани и се мятаха нагоре-надолу. Баща ми хвърляше портокалите в кошницата за пикник, която държеше майка ми. Понякога не улучваше и аз догонвах портокалите и ги прибирах в кошницата. Баща ми вървеше от дърво на дърво, дърпаше по-ниските клони и хвърляше ли, хвърляше портокалите в кошницата.

— Тате, стига толкова — каза майка ми.

— Да бе, по дяволите.

И продължи да къса.

После пред нас застана някакъв много висок мъж. Носеше пушка.

— Чакай малко, мой човек, какво правиш?

— Бера портокали. Има сума ти портокали.

— Да, но това са моите портокали. Кажи на жената да ги остави.

— Има предостатъчно портокали, по дяволите. Няма да умреш от глад, ако вземем няколко проклети портокала.

— Няма да вземете николко проклети портокала. Кажи на жената да ги остави.

И човекът насочи пушката към баща ми.

— Остави ги — каза баща ми на майка ми.

Портокалите се търколиха на земята.

— А сега изчезвайте от градината ми — рече човекът.