Чарлз Буковски - Всичко на масата

— Цветята са хубави, Кати, благодаря ти. Не, няма ваза.

— Ще отида да донеса ваза — каза майка ми.

После излезе от стаята с цветята в ръка.

— Къде са приятелките ти сега, а, Бен? — попита баща ми.

— Минават от време на време.

— Да бе, сигурно.

— Минават, честно.

— Дойдохме само защото Катрин искаше да те види.

— Знам.

— Аз също исках да те видя, чичо Бен. Според мен ти си много хубав човек.

— Хубав е като гъза ми — каза татко.

Майка ми се върна в стаята, като носеше цветята, потопени във ваза.

— Ето, ще ги сложа на тази маса до прозореца.

— Хубави са, Кати.

Майка ми седна.

— Не можем да останем дълго — каза баща ми.

Чичо Бен бръкна под дюшека на леглото си и извади пакет цигари. Измъкна една от пакета и я запали с кибритена клечка. После силно си дръпна и издиша.

— Знам, че не ти дават да пушиш цигари — рече баща ми. — Знам и откъде си ги намираш. Онези курви ти ги носят. И знаеш ли какво ще направя? Ще кажа на докторите и те повече няма да пускат онези курви при теб, ето това ще направя!

— Нищо няма да направиш — възрази чичо ми.

— Даже си мисля да ти измъкна тази цигара от устата! — добави баща ми.

— Ти никога нищо не мислиш — каза чичо ми.

— Бен — обади се майка ми. — Не бива да пушиш, това ще те убие.

— Аз съм се наживял хубаво — отвърна чичо ми.

— Ти никога не си живял като хората — тросна се баща ми. — Само лъжеш, пиеш, вземаш заеми, ходиш по курви и се наливаш. Не си работил и един ден през живота си! А сега умираш, само двайсет и четири годишен!

— Няма проблеми — отвърна чичо ми.

После пак си дръпна дълбоко от цигарата „Кемъл“ и издиша дима.

— Дайте да се махаме — каза баща ми. — Този човек е луд!

Баща ми стана. Майка стана след него. Аз станах след нея.

— Довиждане, Кати — рече чичо ми. — Довиждане и на теб, Хенри.

И ме погледна, за да покаже кой Хенри има предвид.

Двамата с майка ми тръгнахме след баща ми по коридорите на санаториума и излязохме на паркинга, където беше паркиран нашият форд. Качихме се, колата запали от първия път и ние тръгнахме да слизаме от планината по многото завои.

— Трябваше да останем повече — обади се майка ми.

— Ти не знаеш ли, че туберкулозата е заразна? — попита баща ми.

— Според мен той е много хубав — казах аз.

— Това е от болестта — обясни баща ми. — От болестта всички изглеждат така. Пък и той е пипнал доста други неща освен туберкулоза.

— Какви неща? — попитах аз.

— Не мога да ти кажа — отвърна баща ми.

И продължи да кара нашия форд надолу по завоите, докато аз се чудех какво има предвид.

Една друга неделя пак се качихме на нашия форд и тръгнахме да търсим чичо Джон.

— Няма никакви амбиции — заяви баща ми. — Не разбирам на какво отгоре си позволява да ходи с високо вдигната глава и да гледа хората в очите.

— Ще ми се да не дъвчеше толкова тютюн — заяви майка ми. — Постоянно го плюе навсякъде.

— Ако всички американци бяха като него, китайците щяха да ни превземат и ние щяхме да им перем дрехите.

— Джон не е имал по-добра възможност — каза майка ми. — Много рано е избягал от къщи. Ти поне имаш средно образование.

— Имам завършен колеж — поправи я баща ми.

— Къде?

— В щатския университет на Индиана.

— Джак каза, че си завършил само гимназия.

— Джак е завършил само гимназия. Затова ходи да прекопава градините на богаташите.

— Кога ще се запозная с чичо Джак? — попитах аз.

— Дай първо да видим дали ще намерим чичо ти Джон — каза баща ми.

— Китайците наистина ли искат да ни превземат? — попитах аз.

— Да, проклетите жълти дяволи се канят да ни превземат от сто години. Но все не успяват, защото са заети да се бият с японците.

— Кои са по-силни, китайците или японците?

— Японците. Работата е там, че китайците са прекалено много. Когато очистиш някой китаец, той просто се разделя на две половини и става на двама китайци.

— А защо са жълти?

— Защото вместо вода пият пишкано.

— Тате, недей да говориш на детето такива неща!

— Ами кажи му да спре да ме пита.

Карахме през Лос Анджелис в топлия ден. Майка ми беше с една от хубавите си рокли и шикозна шапка. Когато беше облечена така, винаги седеше изправена и не си въртеше главата.

— Ще ми се да имахме достатъчно пари, за да помогнем на Джон и семейството му — каза майка ми.

— Не съм аз виновен, че нямат дори нощно гърне да се изпикаят в него — отвърна баща ми.

— Тате, Джон също е ходил на война като теб. Не мислиш ли, че и на него му се полага нещо?