Чарлз Буковски - Всичко на масата

Тя вдигна поглед от контролните:

— Добре, Хенри, искам първо да изтриеш всички черни дъски. После изнеси гъбите навън и ги изтупай.

Направих каквото ми каза, сетне се върнах и пак се настаних на чина си. Госпожа Уестфал си седеше и проверяваше контролни. Беше облечена в тясна синя рокля, носеше големи златни обици, имаше малко носле и очила без рамки. Аз почаках доста дълго. После попитах:

— Госпожо Уестфал, защо ми казахте да остана след часовете?

Тя вдигна очи и ме погледна. Очите й бяха зелени и дълбоки.

— Казах ти да останеш, защото понякога си много лош.

— Ами? — усмихнах се аз.

Госпожа Уестфал ме изгледа. После си свали очилата и продължи да ме гледа. Краката й бяха зад бюрото и не се виждаха, така че не можех да погледна под роклята й.

— Днес никак не внимаваше, Хенри.

— Ами?

— Казва се „наистина ли“. Разговаряш с дама.

— Да бе, да…

— Не ми отговаряй!

— Както кажете.

Госпожа Уестфал се изправи и излезе иззад бюрото. После мина между чиновете и седна на чина срещу мен. Имаше хубави дълги крака, в копринени чорапи. Усмихна ми се, протегна ръка и ме докосна по китката.

— Твоите родители не ти дават достатъчно любов, нали?

— Хич не ми трябва — отвърнах аз.

— Хенри, всички имат нужда от любов.

— Аз нямам нужда от нищо.

— Горкото момче.

Тя се изправи, дойде до моя чин и бавно хвана главата ми с ръце. После се наведе и я притисна към гърдите си. Аз се пресегнах и я прегърнах през краката.

— Хенри, трябва да спреш да се караш с всички! Ние искаме да ти помогнем.

Притиснах краката на госпожа Уестфал по-силно.

— Добре тогава — рекох аз. — Хайде да се ебем!

Госпожа Уестфал ме бутна назад и отстъпи една крачка.

— Какво каза?

— Казах „Хайде да се ебем!“

Тя ме изгледа продължително. После заяви:

— Хенри, аз никога няма да повторя пред никого какво ми каза току-що, нито на директора, нито на родителите ти, на никого. Но искам никога, никога повече да не чувам това от теб, разбра ли?

— Разбрах.

— Добре тогава. Можеш да си вървиш вкъщи.

Аз станах и отидох до вратата. Когато я отворих, госпожа Уестфал каза:

— Довиждане, Хенри.

— Довиждане, госпожо Уестфал.

Докато вървях по улицата, се чудех какво е станало. Беше ми ясно, че тя иска да се ебем, но се страхуваше, защото бях прекалено млад за нея, а и родителите ми или директорът можеха да разберат. Но беше вълнуващо да останем само двамата в една стая. Това нещо с ебането беше хубаво. Така хората имаха повече неща, за които да си мислят.

По пътя към къщи трябваше да пресека един голям булевард. Тръгнах по пешеходната пътека. Изведнъж видях някаква кола, която се носеше право към мен. Не намали скоростта. Движеше се на зигзаг, като полудяла. Опитах се да й избягам, но тя сякаш ме следваше. Видях фарове, колела и предна броня. После колата ме удари и пред очите ми падна мрак…

След това, в болницата, попиваха коленете ми с парчета памук, които бяха намокрени с нещо. Пареше. Лактите ми също пареха.

Над мен се беше навел доктор, а до него стоеше медицинска сестра. Бях в леглото, а през прозореца грееше слънцето. Стори ми се много приятно. Докторът ми се усмихна. Сестрата се поизправи и също ми се усмихна. Тук наистина беше приятно.

— Имаш ли си име? — попита докторът.

— Хенри.

— Хенри кой?

— Чинаски.

— От Полша, а?

— Не, от Германия.

— Защо никой не иска да бъде от Полша?

— Аз съм роден в Германия.

— Къде живееш? — попита сестрата.

— Живея с нашите.

— Честно? — попита докторът. — И къде живеят вашите?

— Какво е станало с лактите и коленете ми?

— Бутнала те е кола. Имаш късмет, че не си попаднал под колелата. Свидетелите казват, че шофьорът бил пиян. Ударил те и избягал. Но те успели да му запишат номера. Ще го хванат.

— Имате хубава сестра — казах аз.

— Е, благодаря — каза тя.

— Искаш ли да ти уредя среща с нея? — попита докторът.

— Какво е това?

— Искаш ли да излезеш с нея? — поясни той.

— Не знам дали мога да излизам с нея. Много съм малък.

— За какво?

— Нали знаете.

— Ами — усмихна се сестрата, — след като ти оздравеят коленете, обади ми се и ще видим какво ще се получи.

— Извинете ме — рече докторът, — но трябва да се погрижа за друг пациент.

После излезе.

— Кажи сега — продължи сестрата. — На коя улица живееш?

— Улица „Вирджиния“.

— Кажи ми номера, сладурче.

Казах й на кой номер живея. Тя попита дали имаме телефон. Аз й казах, че не знам номера.