Чарлз Буковски - Всичко на масата

— КОПЕЛЕНЦЕ ТАКОВА! — изкрещя той.

Видях как тичешком слиза от верандата и влиза в гаража. Излезе с една дебела летва, дълга към трийсет сантиметра. С крайчето на окото видях как я хвърли по мен. Видях, че лети право към мен, но не се отместих. Удари ме отзад по крака. Болката беше ужасна. Кракът ми се стегна на възел и с мъка се насилих да вървя. Продължих да бутам косачката, като се опитвах да не куцам. След малко завих, за да окося още една ивица от моравата, и летвата ми запречи пътя. Вдигнах я, оставих я встрани и продължих да кося. Болката се усилваше. Баща ми застана до мен.

— СПРИ!

Спрях.

— Искам да се върнеш и пак да окосиш моравата ей-там, където тревата изпадна от контейнера! Ясно ли ти е?

— Да.

Баща ми се върна до къщата. Видях как двамата с майка ми стоят на задната веранда и ме гледат.

Накрая трябваше да измета всичката трева, която се беше разсипала отстрани по алеята, и да измия алеята. Най-сетне свърших, оставаше ми само да пусна пръскачката в двете половини на задната морава за петнайсет минути. Тъкмо влачех маркуча зад къщата, за да пусна пръскачката, когато баща ми излезе от къщата.

— Преди да започнеш да пръскаш, искам да проверя моравата.

Баща ми отиде до средата на моравата, застана на четири крака и наведе глава настрани, съвсем близо до тревата, като търсеше някакви стърчащи стръкчета трева. Не спираше да търси, въртеше си главата и гледаше във всички посоки. Аз чаках.

— АХА!

Той скочи и се затича към къщата.

— МАМО! МАМО!

Влезе в къщата.

— Какво има?

— Намерих едно стръкче !

— Наистина ли?

— Ела, ще ти покажа!

Той излетя от къщата, а майка ми го следваше по петите.

— Ето тук! Ето тук! Ще ти покажа!

Баща ми пак застана на четири крака.

— Виждам го! Даже виждам две!

Майка ми застана до него в същата стойка. Почудих се дали не са полудели.

— Виждаш ли ги? — попита я той. — Две стръкчета. Виждаш ли ги?

— Да, тате, виждам ги…

И двамата се изправиха. Майка ми влезе в къщата. Баща ми се обърна към мен.

— Влизай…

Аз се качих на верандата и влязох в къщата. Баща ми вървеше след мен.

— В банята.

Баща ми затвори вратата.

— Събуй си панталоните.

Чух как свали каиша от кукичката. Десният крак още ме болеше от по-рано. Това, че вече толкова пъти ме беше бил, не помагаше. Навън беше целият свят и не знаеше нищо за мен, но това също не помагаше. Навън имаше милиони други хора, кучета, котки, катерички, сгради и улици, но това нямаше никакво значение. Тук бяха само баща ми, коженият каиш, банята и аз. Той точеше бръснача си на този каиш и рано сутрин го мразех, когато го видех с лице, побеляло от пяна, да се бръсне, застанал пред огледалото. После изплющя първият удар. Свистенето на каиша беше силно и звучно, почти толкова неприятно, колкото болката. Нов удар. Баща ми беше като машина, когато размахаше този каиш. Все едно бях в гробница. Каишът отново ме шибна и аз си помислих, че това вече трябва да е последният удар. Но не беше. Пак ме удари. Не го мразех. Просто не можех да повярвам, че съществува, и исках да се махна възможно най-далече от него. Не можех и да се разплача. Беше ми прекалено лошо, бях прекалено объркан. Каишът отново ме шибна. После баща ми спря. Изправих се и зачаках. Чух как окачва каиша на кукичката.

— Следващия път — каза, — не искам да намирам нито едно стръкче трева.

Чух как излезе от банята. Затвори вратата зад гърба си. Стените бяха прекрасни, ваната беше прекрасна, умивалникът и завеската на душа бяха прекрасни, дори тоалетната чиния беше прекрасна. Баща ми го нямаше.

От всички момчета, които останаха в квартала, Франк беше най-добър. Станахме приятели, започнахме да се мотаем заедно и нямахме нужда от останалите. Така или иначе, вече горе-долу бяха изритали Франк от тяхната банда, така че той се сприятели с мен. Не приличаше на Дейвид, с когото едно време се прибирахме заедно от училище. Франк беше доста по-напред с материала от него. Аз дори започнах да посещавам католическата църква, защото Франк ходеше там. Родителите ми одобряваха това. Неделните литургии бяха много скучни. А и трябваше да ходим на неделно училище. Там учехме катехизиса от една книга. В нея имаше само скучни въпроси и отговори.

Веднъж, следобед, седяхме на верандата на моята къща, а аз четях катехизиса на глас пред Франк. Прочетох ред, в който пишеше:

„Господ има очи навсякъде и вижда всичко.“

— Очи навсякъде ли? — попита Франк.