Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Очистете цялата зона — наредих на най-близкия полицай. — Не се шегувам! ВПУ е бил тук!

След това Бри и аз се разделихме, като си пробих път към първия новинарски микробус, изпречил се пред очите ми, със сателитна антена на покрива за директно излъчване в ефир. Оказа се, че е на „Канал 4“, паркиран пред базата на Националната гвардия.

Приближих до микробуса и заварих някаква репортерка да изстрелва ожесточено фраза след фраза пред камерата. Прекъснах я насред изречението.

— Някой от тези хеликоптери да е от вашите? — изкрещях й, като вдигнах ръка към небето.

Беше привлекателна, пепеляворуса, двадесет и няколко годишна. Моментално се напуши.

— А ти кой си? — тросна ми се.

Но който и да бях, операторът завъртя камерата, за да ме улови в кадър.

Не дочаках отговора й, заобиколих я и плъзнах страничната врата на микробуса на „Канал 4“.

— Вашингтонска полиция! — показах значката си на телевизионния техник вътре, който се ококори стреснато, докато още отпиваше от чашата с кафето си от „Старбъкс“, оставена върху пулта му. — Трябва да видя какво точно снимат от вашия хеликоптер.

Още насред поредната глътка кафе, без да отрони дума, мъжът ми посочи към единия от екраните. Отдолу, върху яркосинята лента, течеше надпис „На живо“.

„Ето я и публиката“, осъзнах внезапно.

Допреди малко се чудех как ще се разиграе следващият план на ВПУ. Сега знаех. Всеки, който гледаше телевизия, щеше да види това. Този кучи син бе планирал всичко.

Погледнах часовника си — току-що бе минало шест. Точно за първата вечерна новинарска емисия. Ето защо с изпращането на имейла убиецът бе изчакал до толкова късно.

Кадърът от хеликоптера не беше в достатъчно близък план, за да улови всеки детайл от панорамата на покрива, но там определено имаше някакво тяло. Вероятно беше фигура на мъж… Тъмни панталони, светла риза, а от шията му се лееше нещо, приличащо на кръв. Лицето му обаче изглеждаше странно, изкривено по някакъв особен начин, който не можех да определя.

До него на покрива се виждаше сгъваема стълба.

— Кажи на твоя човек горе да завърти камерата наоколо — добавих. — Моля те, веднага го направи.

— Не бива да приемаш заповеди от него. — Младата репортерка бе пъхнала в микробуса главата си с буйна руса грива. Тук май стана вече доста пренаселено.

— Освен ако не искаш да те арестувам — обясних на техника. — Ще те закопчая . И двама ви.

Мъжът кимна и заговори в микрофона към слушалките си:

— Брус, дай ми панорамен оглед на целия покрив, става ли? И го давай, колкото може по-отблизо. Това е полицейско изискване. Потвърди, че ме чуваш.

Като изключим тялото, на покрива нямаше нищо друго. Или поне не се забелязваше при всичките снимачни ъгли, на които се завъртя камерата в хеликоптера.

— Добре, така е добре — рекох.

— Върни се към тялото — излая репортерката зад гърба ми. — Това е предаване на живо .

— Алекс! — извика ми Бри от тротоара. — Намерихме стълба. Да се качваме!

Погледнах още веднъж към екрана и видях, че жертвата помръдна. Съвсем леко, но все пак различимо. Изскочих от микробуса като побеснял. Едва не съборих от високите й токчета госпожица „Канал 4“.

— Бри! Той още е жив!

Бях първият, добрал се до покрива. Бри бе следващата, догонвана по петите от двамина доста изнервени медици от „Спешна помощ“. След първия забързан оглед наоколо, за да се уверят, че е чисто, медиците се втурнаха да помагат на жертвата, за която се надявахме още да е жива.

До капандурата имаше дървена платформа. Зад нея се простираше плосък участък от асфалтирана мушама. Точно там лежеше човекът, когото се опитвахме да спасим. От слънцето през деня покривът се беше нагрял. От тялото на жертвата се надигаха изпарения, но видях нещо много по-тревожно: локвата кръв под врата му застрашително се увеличаваше.

— Никак не изглежда добре — простена Бри.

— Не, не е.

Най-дразнещото във всичко това обаче беше маската, нахлузена върху лицето на жертвата. Ето защо изглеждаше толкова странно на кадъра от камерата в хеликоптера. Оказа се още една карикатурна маска на Ричард Никсън — също като онази, която бе използвана при убийствата на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“.

— Защо ми се струва, че това не е имитация? — изкрещях на ухото на Бри, за да ме чуе въпреки грохота на кръжащия над главите ни хеликоптер. — Или че изобщо няма имитатор?

— Подозирам, че си прав — кимна тя. Отново мислехме еднакво. Така наречените „подражателски убийства“ бяха знак на почит на ВПУ към самия него. И сега бе настъпил моментът, когато всички ние трябваше да го узнаем — докато обективите на телевизионните камери се завъртаха над главите ни. Очакваше се, че целият свят ще стане свидетел как копелето отново ни натрива носовете.