Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Първо избрахме като приоритетни жилищните сгради, като се разделихме на двойки и започнахме да чукаме на всяка врата надолу и нагоре по улицата. Всичко останало трябваше да изчака, включително и опитите за усмиряването на тълпата. И без това цялата сцена вече изглеждаше доста налудничаво — снимачните екипи ни следваха на всяка крачка, за да ни заснемат от всеки възможен ъгъл.

Не бяхме претърсили много адреси, когато един от униформените полицаи ни извика:

— Детективи, тук има нещо. Детективи!

Бри и аз се завтекохме, за да проверим какво не е наред. Въпросната къща беше яркожълта, с големи еднокрили прозорци, гледащи към Източна деветнадесета улица. Предната врата беше открехната и силно издълбана около бравата и шпионката, като че ли някой наскоро я е разбил.

— За мен това е достатъчно — рече Бри. — Достатъчно свидетелство за проникване с взлом. Да влезем.

Влязохме предпазливо, съвсем тихо, заедно с един от полицаите от квартала — изплашено хлапе със странното име Ди Лало. Другите униформени останаха отвън, за да ни пазят гърбовете, най-вече от безразсъдните репортери или от по-дръзките зяпачи.

В къщата цареше пълна тишина. Въздухът бе застоял и натежал от горещината — нямаше отворени прозорци, нито климатик. Интериорът беше модерен. Надзърнах във всекидневната отляво и видях шезлонг, имитация на прочутата марка „Иймъз“, лакирана в червено маса, както и плетени столове в трапезарията отзад. Още нищо не можеше да се каже със сигурност, но предусещах, че тук се е случило нещо.

Бри се обърна наляво — беше се заела с всекидневната , — после даде знак на патрулния полицай да продължи право навътре, вероятно към кухнята.

Аз поех нагоре по стъпалата.

Те бяха със солидни дървени дъски и железен парапет. Докато се изкачвах, не изскърцаха нито веднъж. Мястото беше прекалено тихо — мъртвешки притихнало , не спирах да си повтарям, докато тръпнех от това, което може би щяхме да намерим тук.

Ние ли сме публиката този път? Каква ли нова изненада ни очакваше тук? Дали тази сцена е била подредена само заради нас?

Сводестият тавански прозорец над главата ми пропускаше достатъчно светлина до коридора, от който се виждаше целият партерен етаж долу. Отляво имаше затворена врата, а след нея друга, отворена, зад която се виждаше празната баня. Или поне от моя зрителен ъгъл изглеждаше безлюдна.

Все още нямаше хора — нито мъртви, нито живи.

Чух как долу се насъбраха още полицаи, за да удържат напора на тълпата. Нервен шепот и приглушени разговори по радиоканала. Както и пискливият глас на полицая Ди Лало… Някой го нарече Ричард, докато му нареждаше: „Успокой се, Ричард“.

Бри отново се появи в долния коридор. Отправи ми поглед, подсказващ, че всичко при нея е чисто, след което й кимнах да се качи при мен.

— Самотен ли се чувстваш? — попита ме тя.

— Само когато те няма…

Щом се присъедини към мен на горната площадка, й посочих към вратата на спалнята.

— Само тази е затворена.

Прокраднах се предпазливо до врата, след което рязко я бутнах. Насочих моя глок в далечния ъгъл, преди да го завъртя наляво и надясно.

Не знаех дали да се чувствам разочарован, или облекчен. В стаята нямаше нищо. Нищо необичайно. Леглото върху ниската платформа в единия ъгъл беше спретнато опънато. В отворения дрешник висяха женски дрехи.

Какво, по дяволите, изпускаме? Нали сме точно на Източна деветнадесета и Индипендънс авеню?

И точно тогава и двамата чухме първото слабо бръмчене на хеликоптер, бързо приближаващ насам. След броени секунди той увисна точно над къщата.

Откъм улицата долетяха други звуци. Силен вик проряза тишината и стигна чак до нас на стълбите.

— На покрива е!

Вдигнах очи нагоре и тогава осъзнах, че таванският прозорец се повдигаше като капандура.

— Донесете стълба тук, горе! — извика Бри към полицаите. — Веднага!

Видях черните следи по стената там, където при нормални обстоятелства би трябвало да е закрепена стълба за достъп до покрива. Но в момента нямаше. Някой я бе прибрал.

Без нея нямаше как да се изкача над остъкления купол, дори и да се покатерех върху нечии рамене.

Двамата с Бри изскочихме забързано навън. Вече нямаше смисъл да крием случващото се от медиите. Още два хеликоптера се присъединиха към първия, кръжейки като лешояди над главите ни. По тротоара пред къщата и по улицата наоколо се струпаха още съседи, минувачи и повече репортери, отколкото можех да преброя в тази бъркотия. Каква шибана суматоха цареше навсякъде, а дори още не бяхме стигнали до отцепващата полицейска лента.