Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Опитах се да се свържа и с Киц, за да разбера дали можем превантивно да проследим всеки новопостъпил имейл, но попаднах на гласовата му поща. Същото се повтори, когато потърсих и асистента му. След това звъннах на началника Дейвис, в офиса на шефа, в офиса на кмета и накрая на Нана.

Историята с ВПУ вече се излъчваше по всички радиостанции и ТВ канали. Разбира се, че щеше да се излъчва. Нали затова го бе направил — за да раздуха всички възможни огньове.

По долните етажи плъзна слух, че на улицата ни очаква все по-нарастваща глутница репортери. Изглежда нищо нямаше да се развие така, както го желаехме, вероятно защото нямаше как да стане, пък и не се очертаваше скоро нещо да се промени. Засега само това можех да кажа.

Накрая Бри и аз престанахме да отговаряме на обажданията. Стояхме, окопани в офиса, и чакахме точно както копелето искаше. Вложихме цялата си енергия да проверим последния имейл, търсейки някакво скрито значение, някакъв признак за психическото му състояние, всичко, което можеше да ни бъде от полза. За да ни предпази да поемем в погрешна посока.

Същото бе при първото убийство — записаното на охранителните камери изображение на техника от поддръжката не водеше доникъде. Онлайн изявите на убиеца бяха само друг вид маскировка, ала всичко бе продукт на едно и също нарцистично съзнание. Явно това бе дълбоко емоционално и умствено разстроен човек, което обаче не означаваше, че не се наслаждава на постиженията си. Той беше организиран и умен и го знаеше.

Стана три и половина. И отмина.

След това стана четири часа.

После пет.

Той очевидно си играеше с нас, като открито ни заявяваше: „Аз контролирам играта“. Двамата с Бри накрая започнахме да се чудим дали изобщо ще има друг имейл.

Най-после в пет и половина пристигна.

Съобщението, което чакахме, се оказа всичко на всичко само от шест думи. Не можеше да му се отрече, че е ефективен, нали?

На Източна деветнадесета и Индипендънс авеню.

Веднага.

Никога досега не ме е обливало такова страхотно напрежение. Или поне не помнех. ВПУ беше достатъчно зло, но сега бях сигурен, че и Кайл Крейг се е присъединил, за да усложни още повече цялата бъркотия, макар че не можех да си обясня защо. Нямах представа и накъде се бяхме запътили. Знаех само, че никак не ми се щеше да отида.

Пътуването до Източна деветнадесета и Индипендънс авеню беше истински папарашки кошмар от сорта на онзи, който навярно бе убил принцеса Даяна и Доди ал Файед в тъмния, ужасен тунел в Париж. Прекосихме диагонално целия град в североизточна посока, при непрекъснатия вой на сирените и следвани по целия път от невероятно многоброен антураж. По дяволите, заприличахме на гайдари, само че от Вашингтон, с влачещи се след нас плъхове, които не искаха нищо повече от това да ни щракнат снимките и да ги пуснат в „Нешънъл Инкуайър“. Ако се бяха обзаложили, че няма да се спрем пред никакви нарушения за правилата на уличното движение, сигурно щяха да спечелят баса.

Когато стигнахме до кръстовището на „Индипендънс“ и Източна деветнадесета, заварихме шест екипа на вашингтонската полиция, които своевременно бяха отцепили движението на коли и пешеходци по главните кръстовища наоколо.

Но какво точно представляваше това местопрестъпление? Какво се бе случило тук?

Нямаше очебийни улики. Кварталът наоколо беше смесица от жилищни и промишлени сгради. Две редици от наскоро ремонтирани къщи се виждаха по цялото протежение и на Източна деветнадесета, и на Индипендънс авеню, погледнато откъм североизточния ъгъл на кръстовището. Спомних си, че всъщност бях чел нещо за този проект във вестниците, най-подробно описание на основните цветове и странните, но интересни сгради. Тъкмо нужните щрихи към драматичната гледка, която нашият убиец ни беше подготвил. Копелето правеше филм, нали? Снимаше всичко в главата си.

В едната посока, на отсрещната страна на улицата, се виждаше новото училище „Сейнт Колета“, а в другата — сграда на Националната гвардия. Зоната, подлежаща на проверка, се оказа огромна. Да претърсваш за нечий труп тук бе равносилно да търсиш игла в купа сено. Или, дай Боже, този път да се натъкнем на жертва, която да е още жива. Но възможно ли бе това! Може би ВПУ искаше да смени ритъма.

Пристигнаха още полицейски екипи, станаха ужасно много, вече престанах да ги броя. Чудех се само кога ще се появи Киц с екипа си. За тази акция се нуждаехме от техниците на ФБР, от цялата помощ, която евентуално можехме да получим.