Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Най-накрая тя се отпусна върху мен. Устните на Бри бяха на сантиметри от моите, усетих топлите й гърди. Очите й бяха божествено красиви, втренчени в мен.

— Искаш ли да развържа противните въжета? — попита тя.

Аз кимнах задъхано.

— Да. Ноктите й одраскаха нежно гърдите ми, сетне се спуснаха надолу към краката ми и между тях. Докосването ме накара да потръпна, не можах да се сдържа.

— Да, моля! Всичко това демонстрация на контрол ли е? — попитах отново.

— Не, доктор Крос. На доверие. Вярваш ли ми?

— А трябва ли?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос.

— Да, вярвам ти. Дали е разумно?

— Много разумно. Това е единственият начин да бъдем заедно.

Засмях се.

— Е, аз искам да сме заедно. Всъщност в момента точно това е единственото ми желание.

— Искаш, а?

— Виждам, че желаеш да ме измъчваш.

Тогава най-после Бри се протегна и с две ловки движения освободи ръцете ми. Щях да бъда впечатлен от майсторството й, ако в момента умът ми не беше другаде. Претърколих я, целунах я и проникнах в нея. Дълбоко, много дълбоко.

— По-бавно — прошепна тя. — Нека да продължи по-дълго.

Малко по-късно ми хрумна, че от самото начало Бри правеше точно това. Удължаваше времето.

Дотук със ситуацията, в която всички печелят. Дотук с нощта, далеч от лудостта. А може би вече бяхме готови за това, което навярно щеше да последва… Ала точно в този миг нищо от това нямаше значение.

— Стаята е снабдена с високоскоростен безжичен интернет. Всички удобства, за които може да си мечтае човек. Искаш ли да проверим как го кара светът? — попита Бри, след като се любихме първия път.

— Ние определено… Не бива да проверяваме нищо…

Рано на следващата сутрин великият Кайл Крейг мина през вратите на университета в Чикаго. Беше облечен, както смяташе, че трябва да се облича за работа един професор в днешно време: светлокафяви панталони и маратонки, синя джинсова риза, сив плетен пуловер и плетена вратовръзка. Крейг намираше облеклото си задоволително по някакъв комичен начин. Самата идея да обучава младостта на нацията. Господи! Поне той се забавляваше, ако не някой друг.

Вече бе проучил учебните заведения в Интернет, така че се запъти право към голямата библиотека „Риджънстейн“. Направи няколко справки и след минути беше в читалнята в сградата на дипломантите към университета, за да остави друго съобщение за ВПУ. Този път реши да е по-предпазлив, като скри съобщение зад снимка. Беше научил стенография в затвора, докато планираше бягството си.

Скоро ще се срещнем, друже. Надявам се в близките дни да бъда в твоя район. За мен ще е приятна разходка в миналото. Плюс уникалния шанс да стана свидетел на работата ти малко по-отблизо. В крайна сметка ти твориш история. И двамата го правим. Всичко се нарежда прекрасно. Ако искаш да се срещнем лично, ще бъда на мястото, белязано с „X“, в полунощ, във втората събота от днес.

Ако не си там, напълно ще те разбера. В крайна сметка си много заета пчеличка. И толкова талантлив артист. Изпитвам искрено възхищение от работата ти и очаквам с нетърпение следващата ти изява.

Кайл Крейг спря да пише, препрочете написаното и натисна бутона „Изпрати“.

— Ако не може да отгатне какво означава мястото, белязано с „X“ , значи не заслужава да се срещне с мен — прошепна си той.

Кайл смени няколко пъти такситата по обратния път към хотела си, намиращ се близо до Мичиган авеню. В момента се вълнуваше от толкова много неща, дори от факта, че е в Чикаго, който винаги е бил любимият му град — толкова по-чист и по-приятен за живеене от Ню Йорк или Лос Анджелис, дори от Вашингтон.

„Свободата е велико нещо“, мислеше си той, докато пътуваше из града в третото и последно такси, по оживеното Мичиган авеню. Особено след времето, прекарано в дупката два на три и половина метра в максимално строго охранявания затвор във Флорънс. Животът в килията беше жестоко и нечовешко наказание, все едно няколко години да бъдеш душен до смърт — много бавно и болезнено. Затворът във Флорънс буквално смазваше до смърт, ако за него можеше да се говори като за живо същество.

Но сега той беше на свобода .

Имаше да върши важни неща, сред които на първо място беше вълнуващият план за отмъщение срещу всички, които го бяха наранили в миналото. Всички! За него отмъщението винаги е било на първо място, идеята да наранява — понякога да измъчва — хората, които го бяха обидили и засегнали, и това със сигурност не се бе променило. Щяха да са нужни години, за да се изпълни тоя план. Нали в крайна сметка това беше неговият шедьовър.