Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Деймън го даваше хладнокръвно, дори не погледна към мен.

Сампсън се наведе и се облегна на коленете си. Потта се стичаше по лицето му, но не заради близо тридесетградусовата жега. Деймън беше добър и ставаше все по-добър. По-голям и по-добър и много по-бърз, отколкото някога е бил. Изведнъж ме осени болезнената мисъл, че отдавна не го бях виждал как играе.

— Аз съм следващият! — подвикнах на Сампсън.

Той вдигна показалец в жест, който красноречиво казваше: „Аз съм дотук“.

— Всичко е наред. Играта свърши — рече Деймън. Излезе през портата, която се намираше близо до колата ми, и аз улових ръката му. Исках да го накарам да ме погледне и той го стори. Очите му приличаха на два остри кинжала. От най-острите, които режеха най-надълбоко.

— Деймън, съжалявам за случилото се днес. Наистина нямах възможност.

— Ако вие, момчета, сте добре, аз ще потеглям — заяви Сампсън.

Тупна сина ми по гърба и се отдалечи. Големият мъж винаги знаеше кога да остане и кога да си тръгне.

— Да седнем. — Посочих към каменните стъпала на училището. Деймън се отпусна неохотно до мен. Виждах, че е ядосан, но в същото време и малко смутен. Никога досега не го бях виждал толкова гневен. Деймън беше добро хлапе — всъщност страхотно хлапе — и през повечето време аз бях много горд с него.

— Искаш ли да започнеш? — попитах.

— Добре. Къде, по дяволите, беше? — Избих топката от ръката му и я задържах върху стъпалото.

— Няма да ми говориш по този начин, независимо какво се е случило, Дей. Ще поговорим, но при взаимно уважение.

Лицето ми запази каменно изражение. Дей никога нямаше да разбере колко много ме бяха наранили думите му. Навярно искаше да си го върне. Разбирах го. Но все пак болеше.

— Извинявай — смънка синът ми. Прозвуча почти искрено.

— Деймън, наистина бях изцяло погълнат от този случай. Миналата нощ и тази сутрин. Изобщо не съм спал — един човек е убит. Това не е нещо, за което ти трябва да се тревожиш, но се случва. Във Вашингтон постоянно загиват хора и моята работа е да спра това. Съжалявам, но това е проблем, с който и двамата трябва да се справим.

— За мен беше важно. Както твоята работа е важна за теб — отвърна Деймън.

— Зная. И ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти се реванширам. Ако трябва да отидем до колежа за кушинга, ще го направим. Става ли?

Имаше още толкова много неща, които исках да му кажа. Като започнем с факта, че за мен нямаше нищо по-важно от неговото щастие, независимо как може да му се струва понякога. Но реших да не задълбавам. Да не усложнявам нещата. Деймън бе забил поглед в земята, докато тупаше топката с длан.

Накрая вдигна глава.

— Добре. Става.

Двамата се изправихме едновременно и отидохме при колата. Докато влизахме, му казах последното, което трябваше.

— Деймън? Изчезването ти от къщи, несъобразяването ти с домашните правила, страхотно разтревожи баба ти…

— Да, съжалявам за това.

— Е, аз също, защото си наказан да не излизаш.

— Зная — отвърна Деймън и се качи в колата.

— Забрави за наказанието — рекох, преди да стигнем до вкъщи. — Само се извини на баба си.

Ето това беше улика, която ченгетата трябваше да имат — малко късче от грубата реалност, за която никога нямаше да разберат. Ако го направеха, какво пък, по дяволите, той вече щеше да е мъртъв, нали?

На път към Вирджиния ВПУ използва платен телефон, за да осъществи обаждане, както правеше всяка неделя. Сега, след като вече напълно можеше да бъде квалифициран като беглец от закона, не беше разумно да предприема ненужни рискове, като говори по мобилния си телефон. Особено точно на този номер, което някое умно или с повече късмет ченге можеше евентуално да проследи, макар че това беше доста съмнително. Имаше ли въобще такова нещо като умно ченге?

Чу познат глас, който само го накара да стисне зъби.

— Прекрасен ден в Медоу Гроув. Къде да насоча разговора ви?

— Стая шестдесет и две, ако обичате.

— Няма проблем.

По линията се чу прищракване, сетне прозвуча сигналът за свободно. Само веднъж, след което някой вдигна.

— Ало. Кой се обажда?

— Здравей, мамо. Познай.

— О, Господи, не мога да повярвам, че си ти. Откъде се обаждаш? Още ли си в Калифорния?

Така започваше разговорът всеки път, когато позвънеше. В известно отношение това правеше нещата по-лесни, по-удобни и за двамата, напълно изкуствени.

— Да. Всъщност в момента съм застанал на ъгъла на „Холивуд“ и „Вайн“.