Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Много пъти бях посещавал с децата си Националния музей по въздухоплаването и космоса, но никога не бях виждал подобно нещо. Когато пристигнахме, отвън сградата изглеждаше заплашителна и тъмна, с изключение на остъкленото преддверие на кафенето.

Ала след като влязохме вътре, заварихме около десетина души с шокирани изражения да седят край масите. Чакаха да им разрешат да се приберат у дома. „Очевидците“, досетих се аз. Бяха преживели ужасна вечер. Ала по-лошото беше, че половината от тях бяха деца, някои от които съвсем малки хлапета.

Цяла армия от репортери и фотографи се бе скупчила покрай полицейския кордон по Седемдесета улица, близо до Музея на съвременното изкуство „Хършхорн“. Така поне по-лесно щяхме да избегнем лешоядите.

Сампсън, Бри и аз влязохме директно откъм Индипендънс авеню. На входа на кафенето ни посрещна Гил Кук, един от детективите от екипа ни. Затича се към Бри, като трескаво махаше с ръка над главата си.

— Детектив Стоун, директорът на музея иска да говори с вас, преди…

— След — сряза го Бри и продължи напред. Беше делова и съсредоточена и нямаше да позволи да й губят времето напразно. Харесваше ми как работи, как моментално пое контрола над мястото на престъплението.

Гил Кук я последва като смирено пале, дошло да търси остатъци от трапезата.

— Той каза да ви уведомя, че ще говори с пресата.

Бри спря и се извърна към детектива.

— О, за Бога, Гил! Къде е той?

Кук посочи надясно и закрачи редом със Сампсън и мен. Тримата минахме покрай тъмната изложбена зала с експонати на първите машини, изиграли особено важна роля в историята на космонавтиката, които висяха от тавана като гигантски играчки. Много кинематографично — точно в стила на убиеца. Работата му все повече и повече ми напомняше на Кайл Крейг. Театралниченето, жестокостта. Дали бе изучавал престъпленията на Кайл Крейг?

— Името на жертвата е Аби Курльове. На тридесет и две години. Бяла жена, туристка от Франция. Най-лошото е, че е била пети или шести месец бременна — осведоми ни Кук.

Убийството е било извършено в киносалона „Аймакс Локхийд Мартин“, където през деня се прожектираха филми за музея, но понякога през нощта даваха нашумели холивудски хитове. Същинското убийство е станало точно по средата на лекцията ми в хотела в Балтимор. А след това бях получил бележката:

Напъни се и отгатни пак, умнико. Аз не съм психопат! Не съм тъпак!

Ще се видим във Вашингтон, където всичко това се случва…

Той наистина променяше стила си, само и само да ни се подиграе — и го постигаше със завидна лекота. Явно убиецът с всяко следващо свое действие надминаваше себе си. Коя беше жената в Балтимор? Шофьорът, който ме бе подмамил на онова безсмислено преследване само за да изчезне по I-95?

Бременна жена, гост от друга страна — при това „по-цивилизована“, — щеше по нов начин да привлече вниманието на медиите и това не беше всичко. Убиецът току-що бе извършил поредната си публична екзекуция, при това в национален музей. В света след 11 септември 2001 г. това щеше да възбуди духовете до краен предел — широко отразяване от пресата, масова параноя, натиск върху полицията да вземе нещата под контрол, да приключи разследването и да залови убиеца, преди още някой да загине. На никого не му пукаше, че това е почти невъзможна задача. Колко години им бе отнело да се доберат до убиеца от Зелената река 18 18 Гари Леон Риджуей (р. 1949 г.), американски сериен убиец, убил много жени във Вашингтон през 80-те и 90-те, излежаващ доживотна присъда. — Б.пр. ? Или до Зодиакалния убиец?

Колкото до това каква щеше да е следващата стъпка на ВПУ, отсега нататък не се наемах да прогнозирам.

В момента ме очакваше оглед на труп.

Всъщност на два трупа.

Майка и дете.

— Да се продъни в ада дано! — възкликна Сампсън с едва сдържан гняв в гласа. — Тоя кучи син! Този нещастен шибаняк!

Всички досегашни убийства бяха ужасни, но това бе най-противното и обезпокоителното. Това бе място за семейно забавление. Киносалонът в музея беше с високи стени с насочващо осветление. Редиците от кресла с високи облегалки бяха разположени амфитеатрално под сводестия таван и залата приличаше на модерна версия на някогашните медицински зали, където професорите изнасяха лекциите си — всички гледаха право надолу, към трупа .

Жертвата явно е била убита близо до основата на високия екран. Това ми се струваше странно, но така ни осведоми Гил Кук и никой не оспори информацията. А сигурно и аз нямаше защо да го правя. Поне засега.