Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Когато шофьорът се опита да завие рязко надясно, вече бях готов. Външните гуми на колата едва докоснаха паважа, но успях да взема завоя само на косъм.

Отпред се появи жилищен квартал с дървета по улиците. Видях пешеходци.

Гърдите ми се стегнаха. В такава топла вечер навън можеше да има деца. Двуместният автомобил не намали скоростта. Летеше право напред, дори ускори.

Натиснах клаксона! Може би щях да успея да предпазя хората. „Миата“-та продължи да се носи с устремна скорост още няколко пресечки, а аз я следвах от близко разстояние. Ако не си пръв, си последен. Така пееше Рики Боби в комедията „Нощи в Таладега“.

Когато шофьорът на „Миата“-та се опита да направи следващия завой, улицата се оказа твърде тясна за високата скорост. Колата забави рязко и аз направо връхлетях върху нея.

Отново се ударих в задната броня, но този път не беше нарочно. Досега таксито здравата си беше изпатило от лудешкото преследване.

Спортният автомобил поднесе, качи се върху тротоара, сетне продължи по нечия ливада. Чух в тъмнината женски писъци. Двама души отскочиха настрани.

Присвих очи и се втренчих напрегнато. Видях пред себе си сградата на „Бест Уестърн“. Какво ставаше, по дяволите? За капак на всичко, като участник в това бясно преследване, току-що бях направил огромен кръг около Балтимор и пристанището.

Чак когато видях магистралата, разбрах какво става. Жената в колата бе измислила как да ме надхитри.

А аз не можех да й го позволя!

— Завардете всички изходи. Повтарям, завардете всички изходи! — прозвуча отново гласът на Бри в слушалката ми. Очевидно владееше положението. Искаше ми се и аз да можех да кажа същото. — Алекс? Алекс? Чуваш ли ме? Алекс?

— Бри! Аз съм тук!

— Какво става? Говори! Къде е това тук ! Добре ли си?

Двуместната кола взе същия завой, за който си мислех, и продължи да се движи успоредно на I-95. Сега бяхме само на една пресечка от хотела, или там, откъдето тръгнахме. Цялата тази обиколка е била поредната игра, нали? Така ли беше?

— Който и да е в колата, се насочва към магистралата! „Миата“-та се движи към I-95! Все още мога да я настигна.

— Къде, Алекс? При кой вход на магистралата?

— Точно пред проклетия хотел!

Стиснах волана, готов да продължа по рампата, но в този миг „Миата“-та прелетя покрай нея! Секунда по-късно и аз последвах примера й.

Сега какво?

Почти в същото време светнаха стоповете. Чух хлъзгането на гумите и видях как колата се обърна почти на 180 градуса.

Докато и аз натисках спирачките, „Миата“-та ускори и се понесе в моята посока. Отклони се, за да не ме удари, и преди да се усетя, вече се носеше по рампата, изчезвайки сред облаци прах.

— На север по I-95! — изкрещях на Бри. — Все още съм по петите й! Засега.

Продължих да летя към магистралата, преминавайки покрай два изхода с максимално позволената скорост от сто километра в час. Накрая свалих крака си от педала на газта и таксито почти спря. Ударих с юмрук по седалката до мен.

На следващия изход обърнах.

Когато пристигнах обратно в хотела, Бри и Сампсън ме чакаха отпред заедно с десетина полицейски коли, чиито лампи на покрива проблясваха в тъмното. Повечето от участниците в „Щурата обиколка“ също се бяха изсипали навън, наслаждавайки се на всяка секунда от хаоса сред всеобщата полуда.

Един моторист, тежащ поне сто и тридесет килограма, с бяла брада, приближи към мен на паркинга.

— Хей, човече, какво стана там?

— Махай се! — отвърнах, без да спирам. Мотористът отново препречи пътя ми. Носеше стогодишна тениска на рок бандата от 60-те „Грейтфул Дед“.

— Само ми кажи…

Сега бях лице в лице с досадника и изгарях от желание да цапардосам някого. И сигурно щях да го сторя, ако Сампсън не ме сграбчи отзад.

— Хей, хей, хей! — изкрещя той — На мен.

В този миг видях Бри да тича към нас.

— Господи, добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отвърнах, опитвайки се да успокоя дишането си. — Слушай, може да съм преследвал ВПУ. Поредната от неговите…

— Не е бил той — прекъсна ме Бри и поклати глава. — Трябва да тръгваме веднага.

— За какво говориш? — избъбрих, докато тя ме буташе по-далеч от тълпата, която продължаваше да ме засипва с откачените си въпроси.

— Току-що ми се обади Дейвис. Някой е бил убит в Националния музей по въздухоплаването и космоса във Вашингтон. Промушен пред цяла тълпа от посетители. Той ни е измамил, Алекс. Този път наистина здравата ни натри носа. Всичко е било планирано.