Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Къде са в момента нашите хора? — попитах Бри. Това, което хората на „Щурата обиколка“ не знаеха, беше, че екип под прикритие щеше да присъства на събитието. От полицията в Балтимор ни бяха предоставили четирима местни детективи, които щяха да се маскират като публика. Двама наши колеги от полицията във Вашингтон също бяха внедрени сред служителите на хотела.

Бри погледна програмата.

— В момента момчетата от Балтимор или са на семинара по пръстови отпечатъци, или… Я да видя — на „кратка сесия за серийните убийци“, каквото, по дяволите, и да означава това. По-късно довечера ще бъдат тук и тук …

Тя посочи към двете страни на мястото за публиката.

— Винс Чесни ще са в движение. Сампсън, мисля, че ние двамата трябва да останем заедно. Става ли?

— Звучи ми добре. Както и да е, не бих искал да се мотая тук сам.

Останалата част от полицията в Балтимор беше готова за действие и поне една допълнителна полицейска кола щеше през цялото време да патрулира в района около хотела. Охраната на хотела също бе осведомена, но нямаше да предприеме нищо и, ако имахме късмет, нямаше да ни се пречка, когато настъпи критичният момент.

Тази операция, определено донякъде отчаяна, трябваше да се проведе кротко и тихо. В резултат може би нямаше да получим нищо друго освен известна информация. Но ако убиецът се покажеше, ние бяхме готови да го заловим. Бяха се случвали и по-странни неща. По дяволите, доста по-странни неща ми се бяха случвали.

Освен това вече знаехме, че ВПУ ни наблюдава.

— Ето, това се казва публика! — започнах аз и с лекота разсмях множеството чудаци, събрали се в залата. Продължих да говоря за познатите убийства на ВПУ, но споделих само информация, която вече бяхме предоставили на пресата. После поговорих за необходимостта да се провери обстойно теорията за убиеца имитатор и показах няколко снимки от местопрестъплението, които публиката изглежда оцени. Представих им още това, което хората от „Щурата обиколка“ обявиха за „вътрешен поглед“ върху нещата, или профила на предполагаемия убиец. Беше нещо, което вече можех да направя дори и на сън и вероятно го правех. Ако не друго, подробности от лекцията ми щяха да се разпространят в Интернет. И навярно щяха да стигнат до някой , който знаеше нещо за убиеца.

— Това е мъж психопат с дълбоко вкоренена нужда за всеобщо одобрение — заявих пред пълната зала. — Изразяването на тази нужда затъмнява всичко в неговия свят до изключително висока степен, превръщайки го в социопат. Когато той се събужда сутринта, ако изобщо спи, няма друг избор, освен да потърси друга публика, и, обсебен от тази необходимост, да планира друго убийство. Според мен този ежедневен ритуал ще ескалира.

Наведох се напред, проверявайки с поглед, колкото бе възможно повече лица сред публиката. Смаях се колко прехласнати и съсредоточени бяха.

— Това, което този маниак все още не е осъзнал — това, което смятам, че не може да си позволи да признае, — е, че той никога няма да открие това, което търси. И тъкмо това ще го провали. Ако ние не го хванем първи, той сам ще се издъни. Той се движи към саморазрушение, с действията си подпомага собственото си залавяне и поведението му не зависи от него.

Всичко, което казах, в основата си беше истина — само че малко тенденциозно изкривена. Ако убиецът беше сред публиката, исках да го накарам да се почувства неудобно. Всъщност исках да го принудя да се поти, като че ли го въртят на шиш.

Зърнах сред тълпата неколцина, които имаха физическа прилика с ВПУ, базираща се на това, което знаехме: висок мъж със силно и здраво телосложение. Но никой от тях не ми даде каквото и да било основание да предприема нещо или да дам сигнал на Бри и Сампсън.

Опасявах се, че малкият ни план щеше да се издъни, макар че не бях много изненадан. Вече бях изчерпал всичко, което имах да кажа на публиката, ала никой не се опита да привлече вниманието на слушателите ми, да ме измести от подиума на това „събрание по криминалистика“.

Наблюдаваш ли ме, копеле?

Вероятно не.

Ти си прекалено умен, нали? Ти си много по-умен от всички нас.

След речта ми имаше кратки въпроси. Отговорите ми бяха последвани от неочаквано топли аплодисменти. А после Уоли Валевски ме настани зад една клатеща се маса за игра на карти на рецепцията. В готовност.

Всички, които искаха, можеха да се срещнат с мен там, да получат книгата ми с автограф… През първите пет минути аз се ръкувах, бъбрех любезно и подписвах всичко — от книги до дланта на една жена. Почти всички бяха много мили. И любезни. Доколкото можех да преценя, сред множеството не се навърташе сериен убиец.