Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Продавачите покрай стените предлагаха всичко — от чаши за кафе с полицейски снимки на престъпници, автентични доказателства от различни местопрестъпления, до дискове на траш метъл бандата „Мъртвият ангел“.

Бри, Сампсън и аз тъкмо бяхме минали през предната врата, когато някой ме потупа по рамото. Ръката ми се плъзна надолу към глока.

Когато се обърнах, типът зад мен — целият в рошави бакенбарди и татуировки — ми се ухили и сръга приятелката си.

— Видя ли? Казах ти, че е той.

Двамата бяха свързани един с друг с тежка верига, която висеше около вратовете им, между черните кожени яки.

— Алекс Крос, нали? — Мъжът протегна ръка и стисна моята, а аз вече предусещах как Бри и Сампсън ще ми се подиграват. — Видях твоя снимка на плаката…

— На плаката ли? — попитах.

— Обаче съм чел книгата ти два пъти, човече. И вече знаех как изглеждаш.

— Само дето е по-стар — додаде момичето. — Но пак си приличаш със снимката.

Чух как Сампсън се закашля, сподавяйки смеха си.

— Приятно ми е да се запознаем — кимнах. — И с двамата. — Опитах се да се измъкна, но мъжът задържа ръката ми.

— Алекс! — подвикна той към някого в залата. — Знаете ли кой е тоя? — Сетне отново се обърна към мен. — Той също се казва Алекс. Не е ли наистина шантаво?

— Шантаво е — съгласих се.

Другият Алекс, облечен в тениска с лика на Джон Уейн Гейси 17 17 Американски сериен убиец (1942–1994 г.), убил и изнасилил 33 млади мъже и момчета, носещ прозвището Клоуна убиец заради купоните, които устройвал в дома си, маскиран като клоун, забавлявайки съседи и приятели. — Б.пр. , в пълно клоунско снаряжение, се приближи, за да ме огледа по-отблизо. След малко около нас, или по-скоро около мен, започна да се образува малка тълпа. Всичко стана невероятно бързо и аз определено никак не се радвах на новия си статус на знаменитост.

— Ти си знаменитият профайлър, нали? Жестоко. Нека ти задам няколко сериозни въпроса…

— Ние ще влезем вътре, за да огледаме — прошепна Бри в ухото ми. — Оставяме те на твоите почитатели.

— Като например коя е най-невероятната сцена на престъпление, по която някога си работил? — попита ме другият Алекс.

— Не, почакайте… — Протегнах се, за да сграбча Бри за лакътя, но нечии пръсти с дълъг черен маникюр се обвиха около китката ми и ме задържаха. Принадлежаха на крехка на вид жена, чиято ръка приличаше на потопена в бледожълт восък.

— Алекс Крос, нали? Ти си, нали? Мога ли да те снимам? Мама ще бъде на седмото небе от радост.

Най-сетне успях да се присъединя към Бри и Сампсън в уютно местенце, наречено Главна бална зала 1. Там щях да говоря тази вечер, около седем и половина. Всички се съгласихме, че името ми може би ще привлече мнозина, и затова пуснахме новината в Мрежата. Предполагам, че най-после се оказахме прави за нещо.

Киц и хората свършиха тази работа — пуснаха въдицата, образно казано. Сега въпросът беше дали ВПУ ще захапе стръвта. Много други откачалки и маниаци със сигурност вече го бяха направили.

Балната зала представляваше дълго правоъгълно помещение, което можеше да се раздели на три по-малки с подвижни стени, нагънати като акордеон. Сцената и подиумът бяха разположени в единия край, а няколко редици столове бяха подредени в средата.

Бри и Сампсън стояха близо до сцената заедно с нисък мъж с коремче, облечен в обикновен тъмен костюм, но носеше очила с червени рамки, с което напомняше на Елтън Джон. На тила му висеше дълга и тънка плитка, но иначе прошарената му коса беше късо подстригана, а върху плътно закопчаната риза с дълги ръкави бе облякъл тениска на „Щурата обиколка“. Явно бе издокаран по последната мода на маниаците, реших аз.

— Алекс, това е Уоли Валевски — усмихна ми се Бри дяволито, докато го представяше. — Той тъкмо ни даваше пълен преглед на тазвечерното събитие. Почакай да го чуеш.

— Изключително се радвам да се запозная с вас — заяви Уоли Валевски, забил поглед в рамото ми. — И така, получихме вашите слайдове — в готовност. Ще има кликър — в готовност. Както и лазерен указател към подиума — в готовност. И чаша с вода? Нещо друго? Кажете какво желаете и незабавно ще се погрижа. Разчитайте на мен.

— Колко души побира залата? — попита Бри.

— Двеста и осемдесет, ако се запълни докрай. А ние със сигурност ще продадем всички места.

— Определено — рече Сампсън така, че само аз да го чуя.

Изчакахме Уоли Валевски и плитката му да изчезнат от полезрението ни, преди да обсъдим нашия план. В готовност.