Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Ние се спогледахме, опитвайки се да измислим доводи против идеята на Киц.

— Това не е точно кибер занимание , нали? — попита Бри накрая. — Откъде знаеш толкова много?

— О, ами подобни неща се разчуват — отвърна Киц почти безгрижно.

Лицето на Сампсън светна. Удари с ръка по масата и посочи към нашия компютърен гений.

— И ти се занимаваш с тази шантавелщина, нали? През свободното си време.

— Не, не. — Киц взе отново чашата с бира, сетне додаде тихо: — Вече не.

Тримата се засмяхме, което беше хубаво — необходимото изпускане на парата.

Бри се наведе към него и измърка:

— О, Киц, ти си пълна откачалка, нали?

— И добре се прикрива — подметнах аз.

— Ами вие? — парира Киц. — Някой напомнял ли ви е напоследък с какво си изкарвате хляба? Само защото не посещавате публични шоута, не означава, че и вие не сте от същия дол дренки като тези, които го правят.

Отпуснахме му пет секунди уважително мълчание, след което отново се разсмяхме.

— Е, май ще трябва да се подготвим за шоуто — добавих след малко.

— Но не тази вечер — заяви Бри, улови ме под ръка и ме поведе към изхода на бара. — Всички тези шантави приказки — прошепна — ме възбудиха. А и освен това, както вече казах, съм ти задължена.

— Смятам да си събера дължимото.

— При това, надявам се, с лихвите.

Едва изтраяхме, докато стигнем до дома й. После в спалнята се отприщихме.

Поредният удар! Шокът от моята сравнително нова частна практика се стовари върху мен рано на следващата сутрин. При това преди първия ми сеанс за деня. Заради отменен по-рано час пристигнах в кабинета си малко по-късно от обичайното. Беше след седем и половина, когато влязох през предната врата, докато отпивах кафето си от „Старбъкс“. Все още си мислех за Бри и миналата нощ, като се надявах да има още много такива нощи.

В осем имах час със Санди Куинлан; после с ветерана от „Пустинна буря“ Антъни Демао; Таня Питс — служителка в Пентагона, която имаше постоянно повтарящи се мисли за самоубийство и която трябваше да ме посещава шест пъти седмично, ала можеше да си позволи само един, затова всяка седмица й записвах допълнителен час.

Завих по външния коридор и влязох в чакалнята. Изненадах се, като видях, че Санди Куинлан вече е там.

Както и Антъни. Беше облечен с черна тениска, а върху скута му лежеше риза с дълги ръкави.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Няколко секунди преди да осъзнаят, че съм там, ръката на Санди си играеше под ризата, в скута на Антъни.

Правеше му чекия, и то в чакалнята!

— Хей — прекъснах заниманието им аз. — Хей, хей. Достатъчно. Какво си мислите, че вършите?

— О, Господи! — Санди скочи и закри очи с длани. — Съжалявам. Толкова се срамувам. Трябва да вървя. Трябва да вървя, доктор Крос.

— Не, остани на мястото си — спрях я аз. — Ти също, Антъни. Никой няма да си ходи. Трябва да поговорим.

Изражението на Антъни беше нещо средно между неутрално и, поради липса на по-подходяща дума, като на някой, когото са прекъснали точно в най-неподходящия момент. Но той всъщност не ме погледна.

— Съжалявам — промърмори.

— Санди, ще дойдеш ли в кабинета ми? — попитах жената, сетне се обърнах към Антъни. — С теб ще се видим, когато свърша със Санди.

— Да де — смотолеви той, — разбрах.

Когато влязохме в кабинета, и на двамата ни беше нужно известно време, за да се възстановим от случката.

— Санди, дори не зная какво да ти кажа — рекох накрая. — Ти знаеше , че ще дойда и ще ви хвана, нали?

— Знаех. Разбира се. Съжалявам, доктор Крос. — Гласът й трепереше, докато едва изричаше думите. Почти изпитах съжаление към нея, но се овладях.

— Защо мислиш, че се случи онова там? — продължих. — Това не е типично за теб, нали?

— Абсолютно нетипично е за мен. — Жената завъртя очи, явно ядосана на себе си. — Зная как ще прозвучи това, доктор Крос, но той е сладък. Казах ви, че съм сексуално объркана. О, Боже! — Очите й се наляха със сълзи. — Голяма съм идиотка. Всъщност това е характерно за мен. Да търся внимание. Ето че пак стигнахме дотук.

Реших да опитам нещо друго и се надигнах, за да сваля капачката на втората чаша кафе, която носех в плика.

— Нека те попитам нещо. Какво беше това за теб?

— За мен ли? — учуди се тя.

— Мисля, че зная какво е получил Антъни от случилото се. — Седнах отново зад бюрото. — Но ти какво получи?

Санди сведе глава и в същото време погледна настрани. Може би въпросът беше прекалено интимен за нея. Заинтригувах се от факта, че тя съвсем свободно правеше онова нещо на Антъни в чакалнята, а сега се срамуваше да говори за това.