Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Прибрах се у дома към три и половина след полунощ и поспах само няколко часа, след което станах и всичко започна отначало. Първо трябваше да видя пациентите си, но използвах ранната утринна разходка до кабинета, за да превъртя всичко отново в главата си. После отново. И отново.

Какво пропусках? Той се усъвършенстваше — това поне беше ясно. Точно както е при всеки сериен убиец след поредния успешен удар. Въпросът е как точно. Със сигурност методите му се подобряваха и ставаха по-сложни. Всичко от вчера беше донякъде по-мащабно: и отразяването от новинарите, и куражът му — или по-точно дързостта му, — и идеално подбраното телевизионно време за излъчването на живо.

Всичко се въртеше около контрола, нали? Точно това се променяше най-драматично тук. Този извод изкристализира в съзнанието ми, докато тичах към кабинета си. С всяко убийство ВПУ придобиваше по още малко контрол, демонстрираше още малко от превъзходството си над нас. Което, по ирония на съдбата, означаваше, че времето не работеше в наша полза.

Все още мислех за личността на убиеца като той , но това можеше да не е истина. Не бе изключена и вероятността мъж и жена да работят заедно, оставяйки улики за нас, които да проследим.

В много отношения имах чувството, че водя двойствен живот — вероятно защото беше точно така. Тази сутрин, след сеанса със Санди Куинлан, трябваше да се заема с Антъни Демао. Бях решил, че след малкия пробив, постигнат при последната ни среща, е добре да го вместя в графика си за колкото е възможно повече допълнителни сеанси. Все още не знаех какви са отношенията помежду им след сцената в моята чакалня, на която бях станал свидетел.

Изпитах облекчение, когато видях, че тази сутрин, докато Санди излизаше, двамата не се погледнаха. Тя май се чувстваше неудобно. Антъни изглеждаше безразличен. Това ме зарадва, защото те нямаха нужда от връзка помежду си. Просто ми се струваше нередно.

След като Санди си замина, поведението на Антъни започна да се променя. Несъмнено беше развълнуван и правеше впечатление на по-неуверен от обичайното. Въпреки жегата той носеше дълги панталони и камуфлажно яке, плътно закопчано. Влезе в кабинета ми и се тръсна на кушетката.

После Антъни отново стана и заснова из стаята. Крачеше забързано, напъхал ръце в джобовете, мърморейки под нос.

— Какво става? — почувствах се накрая задължен да го попитам. — Изглеждаш ми развълнуван.

— Така ли мислиш, докторе? Имах друг сън, при това две нощи подред. Сън за Басра. За шибаната пустиня, за войната, за всичките онези проклети девет метра огнева зона, ясно ли е?

— Антъни, ела и седни тук. Моля те. — Той й преди се беше опитвал да ми разказва за Басра, но не бе споделил достатъчно, за да разбера какво имаше предвид. Предполагах, че по времето на войната в Ирак е преживял нещо ужасяващо, но не знаех какво бе то.

Когато Антъни най-после се отпусна на кушетката, аз забелязах, че под якето си имаше някаква издатина. Знаех какво бе това и се изправих рязко. Пулсът ми се ускори.

— Въоръжен ли си? — попитах го.

Той отпусна ръка върху якето.

— Не е зареден — озъби се. — Няма проблем.

— Моля те, дай ми го — подканих го аз. — Не можеш да носиш оръжие тук.

Антъни ме изгледа с присвити очи.

— Казах вече, че не е зареден . Не ми ли вярвате? А освен това имам разрешително за носене на оръжие.

— Не, за тук нямаш. — Изправих се. — Това е. А сега най-добре да си вървиш.

— Не, не. Ето, вземете го. — Внезапно Антъни бръкна под якето си и измъкна деветмилиметров колт. — Вземете проклетото оръжие!

— По-бавно — предупредих го. — Хвани го само с два пръста за дръжката. Остави го върху масичката за кафе. И задръж другата си ръка там, където е.

Антъни се взря в мен по някакъв нов начин, сякаш едва сега бе проумял нещо.

— Вие, какво, да не сте ченге?

— Просто направи това, което ти казвам.

Той остави колта върху масичката за кафе. След като проверих, че не е зареден, го прибрах в чекмеджето на бюрото си, заключих го и бавно си поех дъх.

— А сега искаш ли да поговорим за съня ти? — попитах го. — За Басра? Какво ти се е случило там?

Той кимна. После започна да говори. И отново закрачи нервно из стаята. Но сега поне не беше въоръжен.

— Сънят започва по един и същи начин… Нападнаха ни и аз успях да допълзя в окопа. Както винаги. Но този път не бях сам.

— За Мат ли говориш? — попитах. И преди бяхме навлизали надълбоко в този сън.