Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Ала в този миг тя ме прегърна и прошепна:

— Обичам те. И с нетърпение очаквам момента, когато ще ти се издължа за услугата. Наистина нямам търпение.

В четири и половина влязохме в импровизираната зала за пресконференцията. Имаше достатъчно време, за да се класираме за новините в шест, което беше и основната цел на заниманието. Всички места вече бяха заети, а освен това отстрани, покрай двете редици столове, имаше правостоящи репортери и оператори с камери.

— Доктор Крос! Детектив Стоун! — извикаха фотографите, опитвайки да ни направят по-добра снимка.

— Никога не им позволявай да видят, че се потиш — посъветвах Бри.

— Малко е късно за това.

Тя излезе на подиума, представи ме и започна изявлението си, без да гледа в бележките. „Говори гладко, наистина е добра — помислих си аз, — уверена и спокойна“. Пресата също я хареса. Веднага го усетих.

Когато въпросите започнаха, стоях отстрани, достатъчно близко за да ме вижда с периферното си зрение.

Първите запитвания бяха „леки топки“ и тя се справи лесно. Без запъване, без притеснение, без грешки.

Тим Пулман от „Канал 4“ зададе първия труден въпрос.

— Детектив, ще потвърдите ли съществуването на убиец имитатор? Или това е просто предположение?

Въпросът ме накара да се запитам дали той въобще бе слушал първоначалното й изявление, но Бри започна търпеливо:

— Тим, доказателствата сочат към тази хипотеза — наличието на имитатор, — но ние не сме в позицията да го твърдим или отхвърлим, тъй като продължаваме да разследваме полученото съобщение. ФБР също участва. Всички работят извънредно, повярвай ми.

— Когато казахте съобщение , имахте ли предвид публикуваното на сайта SerialTimes.net ? — извика някой отзад.

— Точно така, Карл. Казах го преди минута. Не слушаше ли?

Същият репортер продължи, без да се смути от саркастичния тон на Бри. Той беше нисък, червенокос мъж, който работеше за една от кабеларките.

— Детектив, можете ли да обясните как този уебсайт не е свален от Интернет въпреки упоритите възражения от страна на семействата на жертвите? Защо е така?

Ние всъщност не бяхме обсъждали семействата, затова аз наблюдавах напрегнато Бри, готов да се включа, ако ми даде знак. Тя трябваше да реши.

— Опитваме се да оставим възможността за диалог с всички заподозрени за тези убийства. Поощряваме директната им комуникация и в името на по-скорошното разрешаване на случая решихме да не затваряме вече съществуващите канали. Включително и уебсайтове.

— И защо не, по дяволите? Защо не го затворите веднага? — разнесе се гневен вик от дъното на залата. Всички присъстващи и камерите тутакси се извърнаха натам. Видях мъжа — Алберто Рамирес. О, Господи! Именно неговата дъщеря Лидия бе убита на моста над магистралата.

Гласът на опечаления баща беше напрегнат, но не трепереше.

— А какво е най-доброто за дъщеря ми Лидия? И за бедната й майка? И за трите й сестри? Защо трябва да бъдем предмет на подобна мръсотия след всичко, което се случи на семейството ни? Какво ви става бе, хора?

Нито един от репортерите не зададе въпрос, не и докато бащата беше в центъра на вниманието. Това бе добро за тях и лошо за вашингтонската полиция.

— Господин Рамирес… — заговори Бри. Зарадвах се, че тя позна бащата на убитото момиче и си спомни името му. — Ужасно съжаляваме за загубата ви. Бих искала да се срещна с вас по този въпрос веднага след приключването на пресконференцията…

В този миг невидимата бариера на протокола падна и купища въпроси заваляха към Бри от всички посоки.

— Политика на вашингтонската полиция ли е да не зачита мнението на обществото? — попита млад журналист от „Поуст“.

— Как възнамерявате да възпрепятствате появата на нови имитатори?

— Вашингтон безопасен град ли е в момента? А ако не е, защо?

Знаех какво ще последва. Наведох се към Бри и с леко пресилен жест посочих с пръст часовника си.

— Време е — прошепнах. — Време е този цирк да свършва.

Тя кимна в знак на съгласие и вдигна ръце, за да я чуят.

— Госпожи и господа, това бяха всички въпроси, на които засега можем да отговорим. Ще се постараем да ви информираме за развоя на разследването, колкото е възможно по-често. Благодаря ви за търпението.

— Дъщеря ми е мъртва! — изкрещя от задния ред Алберто Рамирес. — Моето малко момиче умря, докато вие гледахте безпомощно. Моята Лидия е мъртва!

Беше ужасно обвинение и аз осъзнавах, че в него има истина, поне за пресата. Повечето от тях знаеха, че търсим игла в купа сено, толкова невъзможно бе подобно преследване, но нямаше да го отразят по този начин. Предпочитаха да пишат за сензации и скандали в лицемерния си и глупав стил.