Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

Бри знаеше, че ще работи много по-добре с партньорите си, отколкото с двамата си униформени колеги, но в секундата, в която се сдобие с името и адреса, трябваше да се действа .

ВПУ искаше да я опознае по-добре — е, може би желанието му щеше да се сбъдне съвсем скоро.

Видях червената лампичка на телефона ми да мига, но по време на сеансите не отговарям на обаждания. Реших, че ще се обадя после.

— Коя беше тази, която видях, докато идвах насам? — попита Антъни Демао. Понякога се налагаше да правя фокуси с графика на пациентите, за да се приспособя към новия си начин на живот. — Друго куку като мен?

Усмихнах се на обичайния цинизъм на Антъни.

— Нито един от двама ви не е „куку“. Е, може би малко.

— Тъй де, тя може и да е луда, малко луда , но определено изглежда добре. Усмихна ми се. Мисля , че беше усмивка. Тя е срамежлива, нали? Веднага се вижда.

Говореше за моята пациентка Санди Куинлан, учителката. Санди беше привлекателна, мила жена и може би наистина малко „куку“, но пък кой не беше в наши дни?

Смених темата. Антъни със сигурност не стоеше тук, за да говори за другите ми пациенти.

— Последния път започна да ми разказваш за нашествието на поделението ти към Басра — подех аз. — Искаш ли днес да поговорим за това?

— Разбира се. — Той сви рамене. — Нали затова съм тук? Вие оправяте часовниците на кукувците.

Когато Антъни Демао си тръгна, проверих гласовата си поща. Бри. Хванах я на мобилния телефон.

— Обаждаш се съвсем навреме — рече тя. — Аз съм в колата със Сампсън. Идваме да те вземем. Познай какво? Изглежда, че отново си прав. Вече става досадно.

— За какво съм бил прав?

— За имитацията. На магистралата с убийството на двете хлапета. Поне така твърди ВПУ. Казва, че убийството на стадиона е негово дело, но не и двете убийства на магистралата.

— Е, той би трябвало да знае.

Изчаках Бри и Сампсън на Седма улица и се качих отзад в „Хайлендър“-а.

— Къде отиваме? — попитах, когато тя бързо потегли.

Бри заобяснява, докато шофираше, но аз я прекъснах.

— Почакай малко. Той е използвал името ти? Знае и за теб? Какво ще правим?

— Нищо засега. Макар че да си призная, чувствам се много специална . Ами ти? Не си ли поласкан?

Сампсън ме сръга по начин, който показваше, че е водил същия разговор с нея и очевидно със същия резултат. Бри не показваше страх, поне аз никога не я бях виждал да се плаши.

— Между другото — продължи тя — той твърди, че се е учил от големи „майстори“. Имаш ли някакви идеи по въпроса?

— Кайл Крейг — отвърнах аз. Името изскочи само. — Остави ме малко да помисля за това.

Кицмилър бе стигнал до името Брейдън Томпсън — системен анализатор в някаква фирма, наречена „Каптех Енджиниъринг“. Паркирахме пред скучната, модерна сграда на „Каптех“, сетне се качихме с асансьора до четвъртия етаж.

— Брейдън Томпсън? — попита Бри рецепционистката и показа значката и картата си на полицай от вашингтонската полиция.

Жената взе телефона, без да отделя поглед от картата и значката на Бри.

— Ще проверя дали е свободен.

— Не, свободен е, повярвайте ми. Просто ни посочете пътя. Ще го открием. Ние сме детективи .

Прекосихме спокойно и тихо оживеното работно помещение, но не останахме незабелязани. Секретарките извръщаха глави, отваряха се врати към други офиси и служителите ни гледаха очаквателно, сякаш бяхме доставчици на храна. Бяла пластмасова табела, върху която бе гравирано името на Томпсън, се мъдреше, върху остъклената врата на офис в северната част на сградата. Бри отвори вратата, без да чука.

— С какво мога да ви помогна ? — Брейдън Томпсън беше точно това, което бихте очаквали от човек, работещ тук: около четиридесет и няколко годишен тип с коремче, облечен в риза с къси ръкави и вратовръзка, която се прикрепяше вероятно с клипс.

— Господин Томпсън, трябва да поговорим с вас — заговори Бри. — Ние сме от вашингтонската полиция.

Погледът му мина покрай нея и се насочи към мен и Сампсън.

— И тримата ли?

— Точно така — потвърди Бри невъзмутимо. Истината беше, че никой от нас не искаше да пропусне това интервю. — Вие сте много важна персона.

— Брейди, всичко наред ли е? — раздаде се писклив женски глас зад нас.

— Наред е, госпожице Бланко. Нямам нужда от помощ. Благодаря ти, Барбара. — Той ни махна да влезем. — Моля, затворете вратата.

Веднага щом останахме сами, той повиши тон.